— Винаги съм казвал, че властта на бюрократите в Япония е своеобразен тоталитаризъм.
— Така е. Но се отличава с това, че няма Голям брат. По-скоро самата структура функционира като Голям брат.
— Точно това искам да кажа. Какво ще спечелиш, като защитаваш шепа избрани политици?
— Засега не много. Днес политиците действат главно като посредници между бюрократите и гласоподавателите. Тяхната задача е да осигурят на избирателите си най-голямото възможно парче от баницата, която контролират бюрократите.
— Като лобистите в Съединените щати.
— Да. Но политиците се избират. Бюрократите — не. Това означава, че гласоподавателите упражняват теоретичен контрол. Ако избираха политиците с условие да обуздаят бюрокрацията, бюрократите щяха да се поддадат, защото властта им е функция на техния престиж, и да се противопоставят на явен политически консенсус означава да рискуват този престиж.
Не отговорих. Разбирах го, макар да подозирах, че дългосрочността на плановете му в крайна сметка ще ги направи безплодни.
Няколко минути вървяхме в мълчание. После Тацу спря и се обърна към мен.
— Искам да си поговориш с началника на оперативното бюро Бидъл.
— С удоволствие — отвърнах. — Канезаки смята, че Бидъл се е изненадал от вестта за смъртта на Хари, обаче ми се ще да се уверя в това. Проблемът е как да стигна до него.
— Името на началника на оперативното бюро на ЦРУ се съобщава на японското правителство. Много негови движения не са тайна за Кейсацу-чо. — Той бръкна в джоба на сакото си и извади снимка. Видях около четирийсет и пет годишен бял мъж с тясно лице и нос, късо подстригана пясъчноруса оредяваща коса и сини очи зад очила с рамки от черупка на костенурка.
— През уикендите господин Бидъл пие следобедния си чай в „Жарден дьо Лусен“, в Хараджуку — осведоми ме Тацу. — Сграда две. На „Брамс-но-комичи“.
— Човек на навика, а?
— Господин Бидъл явно смята, че рутината е полезна за ума.
— Възможно е — замислих се. — Но може да е вредна за тялото.
Тацу кимна утвърдително.
— Защо не го посетиш утре?
Погледнах го.
— Бих могъл.
Дълго вървях, след като се разделих с Тацу. Мислех за Мураками. Опитвах се да открия пресечните точки между неговото неустановено съществуване и по-конкретния свят наоколо. Нямаше много: доджото, „Дамаск Роуз“, може би Юкико. Знаех обаче, че известно време той ще стои далеч от тях, навярно задълго, също като мен. Освен това бях наясно, че ще играе същата игра срещу мен. Радвах се, че от негова гледна точка сериозните пресечни точки също няма да са много.
И все пак ми се щеше да задържа глока на Тацу. Обикновено не обичам да нося оръжие. Пистолетите са шумни и балистичните експертизи могат да свържат изстреляния от теб куршум с оръжието, което все още се намира у теб. Пък и ако в Япония те пипнат с огнестрелно оръжие, затворът не ти мърда. Ножовете не са много по-добри. Ножът оставя мръсотия, която може да те изцапа целия. И всяко ченге, което изобщо струва нещо, в която и да е страна, се отнася с всеки, заловен със скрит нож, дори да е малък, като с опасен заподозрян, изискващ извънредно внимание. Но докато Мураками беше на свобода и ме дебнеше, съотношението между риска и ползата от скритото оръжие донякъде се променяше.
Зачудих се дали Тацу ще измъкне нещо полезно от оня тип, чието коляно бях счупил. Съмнявах се. Мураками знаеше, че Тацу работи по тоя въпрос, и щеше да промени маршрутите си с оглед на информацията, която би могъл да разкрие под натиск арестуваният.
Юкико също можеше да знае нещо полезно. Мураками щеше да предвиди и това, но все пак си струваше да проверя. Особено след станалото с Хари интересът ми към нея вече не беше обвързан с интереса ми към нейния шеф.
Представих си я, дългата коса, надменната самоувереност. След смъртта на Хари сигурно вземаше предпазни мерки. Мураками можеше дори да я предупреди да внимава. Но тя не беше трудна мишена. Можех да се добера до нея. И ми се струваше, че знам как.
Отидох в един магазин за шпионски принадлежности в Шинджуку, за да купя някои неща, от които щях да имам нужда. Човек почти можеше да се изплаши от предлаганото на клиентите: безобективни фотоапарати и подслушватели за телефон. Лазерни оръжия и сълзотворен газ. Бормашини с диамантени свредла и шперцове. Всичко това „само за изследователски цели“, естествено. Задоволих се с тактическа палка в стила на тайните служби, парче черна стомана, което се сгъваше до двайсетина сантиметра и се разгъваше до шейсет и шест с едно движение на китката.
Следващата ми спирка беше магазин за спортни стоки, откъдето купих ролка здрава рибарска корда от моновлакно, бяла лепенка, ръкавици, вълнена шапка, наполеонки и брезентова торба. Третата спирка, дрогерия, ме снабди с евтин одеколон, пешкир за ръце, кутия цигари и кибрит. После се отбих в обществена тоалетна за незабелязано преобличане. След това в магазин за карнавално облекло — за перука и развалени изкуствени зъби. Накрая, в магазин за опаковъчни стоки, за двайсетметрова ролка прозрачен скоч. Шинджуку, напявах си като рекламна мелодия. За всичките ви нужди.