Мартин Дамянов
Рейтингът, рейтингът!
На Стоян от Разград (Тhe Protector Of Terror)
с гореща благодарност за идеята и още нещо…
Анди Пътлър беше писател. Не по-добър от много други, но все пак добър. Обикновено пишеше нощем, когато скакалците правеха, нали разбирате, онези неща, за които често се говори в детските книжки, посветени на вечността. Анди беше добър писател, но малцина му го казваха в лицето. За това разбира се си имаше и конкретни причини — той беше висок не повече от метър и петдесет и пет (като се изключеха онези случаи в които ходеше обут с високите военни обувки на баща си), беше пъпчив, но и това не беше неговата най-голяма драма — той често ходеше с тъмни очила, беше изгубил едното си око още в най-ранно детство.
Да, Анди не беше сред най-обичаните деца, а както разбра в последствие, и мъже. За узнаването на последното се потрудиха поне една брюнетка и две блондинки (те можеха спокойно да бъдат и много повече, о да), като се изключеше мис Люис — преподавателката му по астрономия в колежа, която използва лицето на Анди за да онагледи кратерите по повърхността на втората планета от слънчевата система.
Анди пишеше кратки разкази, понякога стихове, но винаги под чуждо име. Беше го страх. Страхуваше се от хората и от това, което можеха да му кажат в лицето. Страхуваше се от деня и от слънцето, от сезоните и прелетните птици, защото те задълбочаваха драмата му. Все пак всичко е един кръговрат, нали? Всичко се повтаря, ето от какво се страхуваше Анди. От това, че животът му е една пробита монета, която никой не иска.
Това беше животът на Анди, не твърде праведен, но кой ли е в това блудно време? Когато не пишеше, Анди разтоварваше стока в един от кварталните пазари на Филаделфия — риба, замразено месо или зеленчуци от които тялото му добиваше миризма идентична с тази, която таеше в душата си. Когато свършеше работа, Анди се прибираше в къщи, изкъпваше се и лягаше. Анди също сънуваше — мършави деца, които искаха да лъскат лимузината му, блондинки в енотова кожа, които размахваха плакати с неговия лик и куп други неща. Анди просто живееше. Правеше всичко както е угодно на бога с изключение на едно нещо. Правеше го несъзнателно, разбира се, той все още таеше в душата си късче от онова, което неговите събратя по вид наричаха доброта. Но и това нямаше да му помогне, божият гняв щеше да се изсипе върху Анди и да опропасти и без това достатъчно опропастеният му живот. Бог се отрече от Анди и наказа простосмъртната му душа, но не защото Бог не е достатъчно милостив, о не. Бог въздава справедливост всекиму и Анди не правеше изключение — той изпи горчивата чаша на живота си, и изсърба супата, сварена от собствените му лаврови венци. Анди умря в адски мъки, защото си го заслужаваше.
Защото Анди наруши една от божиите заповеди.
Не една от онези десет, господи не.
По-лошо. Той наруши онази неписаната, за която хората биваха наказвани най-жестоко.
АНДИ ВДИГАШЕ САМ РЕЙТИНГЪТ СИ!
„Филаделфия Морнинг Стар“ беше непретенциозен вестник с непретенциозна публика. Това го доказваше хартията, на която беше отпечатан и цената му — само пет цента. В рубриката „Избрахме за вас“ се публикуваха творби от млади и непознати все още автори. Такива, които не бяха познали горчивината на писателския труд и тежестта на лавровите венци. Под нея в графата „Оценете сами“ беше и рейтингът на публикуваните автори, който се определяше от писмата на самите читатели — просто, но практично решение. Издателите бяха решили, че няма причина, която да ги накара да се изръсят за компетентността на някой литературен критик.
„О, не!“ — казваше в ония дни Ричард Рейми, списващ рубриката, когато Опра все още водеше шоуто си по телевизията. — „Критици тук? Без мене. Ако чичко Линкълн още беше жив, щеше да ги изгори всички на кладата на свободата.“
И те му вярваха. А пък Анди Пътлър припкаше като млад елен по пощенските станции в града и пускаше едни бели пликове от онези дето лепят пощенски марки по тях. Не, вътре нямаше поздравителна картичка до чичо Джон, нито пък месечната издръжка на неродената му дъщеря. Нищо подобно.
АНДИ ГЛАСУВАШЕ ЗА СЕБЕ СИ. ВДИГАШЕ НЕЗАКОННО РЕЙТИНГЪТ СИ!
Правеше го, защото смяташе, че никой друг няма да го направи. Защото не вярваше в собствените си възможности и защото нямаше кой да го поощри, да каже: „Давай, Анди. Ти можеш старче.“ Затова го правеше. И затова си изпати. Това стана приблизително месец след Коледа — в деня, в който Мили Сейндж му предложи да напишат заедно роман.
„Роман? Господи, това е невъзможно. Та аз никога не съм писал роман. Най-много къс разказ, при това не много добър.“