А Анди пишеше… Описваше своята истина, която макар и тъжна бе хубава. Харесваше се или пък щеше да се хареса на много хора. Анди обаче никога нямаше да узнае това. В това се състоеше орисията му.
Някъде към три след полунощ някой наруши тишината. „Нещото“ разби прозорецът му и се натресе във всекидневната. Търкулна се два пъти и се удари в крака на стола. Анди го вдигна — масивен камък — гранит, ако се съдеше по оскъдните му познания по минералогия, обаче без ръбове. Нямаше нищо по него освен един надпис, който гласеше:
„Анди, престани да се ебаваш с рейтинга. Ще те убия!“
Анди изпусна камъкът и повърна върху него. Повърна кръв, макар и да знаеше, че това е невъзможно за човек, който няма стомашно-чревни проблеми — беше го чел в медицинския колеж, преди да напусне. Повърна и бръмбари — едни такива черни, с остри рога и дълги крака — видя как се удължават тънките червени ивици, когато те се разбягаха по гладкия под.
„Трябва да ги изтрия. Преди кръвта да се е съсирила…“ — помисли си той и се хвана като удавник за сламка за трезвата мисъл. Изстреля се като ракета в банята и се върна с една бяла кърпа.
Бърса в остатъка от нощта.
На сутринта телефона иззвъня отново и наруши неспокойния сън на Анди. Все още сънен той стана и се затътри към телефона. Не помнеше нищо от съня си, не знаеше нищо, а намотаните чаршафи зад него говореха друго: „Знаеш, Анди, не се прави на идиот. Ти просто не искаш да си спомниш. Не можеш и не искаш, иначе ще умреш!“
— Ало, Анди ти ли си? Виж какво, излизам на пазар, таксито ме чака и нямам много време. Как върви при теб?
— Страхотно, Мили. — изблея в слушалката Анди.
— Сигурен ли си? Струва ми се, че гласът ти не е като хората. Да не си болен, а? Вземи аспирин или нещо облекчаващо…
— Нищо ми няма, Мили, добре съм. В страхотна форма, само малко съм сънен. — Но Анди знаеше, че не е добре. Болеше го цялото тяло. — Ти как си?
„Аз й зададох въпрос, Боже господи. И тя няма да ми се разсърди затова!“
— Аз съм в отлична форма, скъпи. Като свършим романа ще те водя на почивка. Ходил ли си на Бахамите?
— Не, Мили. — и искаше да продължи „Обичам те Мили“, но вместо това каза първата глупост, която се появи на върха на езика му — не съм ходил, пък и нямам бански.
— Ооо, ще си купиш, глупчо. Хайде залавяй се за работа!
— Сядам веднага.
И Анди седна, дори не си оправи леглото. Писа цял ден и половината от нощта. Писа докато не му излязоха мазоли по ръцете. Даже не усещаше повече болката — Мили я беше изцерила. Тя беше вълшебница.
Анди дописваше четвъртата глава, когато дочу странният шум. Беше като шум от пукащи се пуканки, но в момента Тод Смарт целуваше Даян и затова не му направи особено впечатление. Нещата се развиваха добре и скоро след като умреше чичото на Даян, те щяха да се оженят, пък и сумата си я биваше — двеста хиляди долара плюс ценни книжа. Чакаха ги безоблачни дни освен ако… освен ако този шум не престанеше.
А той не престана.
Анди вдигна глава и видя. От това, което видя му излязоха свитки пред очите. Повърна слуз, примесена с жлъчка — гадна зелена субстанция, от която му прилоша, стомахът му се свлече надолу към задника и се смеси с червата му. Столът изкърца и скоро Анди се озова с поглед вперен в тавана и въображение, което казваше на марсианците да не го ядат.
Стената пред бюрото на Анди се беше напукала, мръсният тапет се беше разкъсал, сякаш някой го бе раздрал с шило и мазилката зад него зееше — големи разкривени букви, като тези върху надгробната плоча на леля му Сюзън:
„Анди, не се ебавай с шибания рейтинг. Ти вече си мъртъв!“
„Нне се ебавам… Вече не се…“ — рече сухо Анди.
Анди припадна.
Телефонът звънна на следващата утрин. И на по-следващата, и на по-следващата… Анди не спираше да пише — сядаше веднага щом Мили се обади и щом болката попремине — силна пареща болка, която се зараждаше зад гръдната му кост, но за да го тормози още повече се разпростираше към ребрата и гърба. Анди страдаше, но страдаше безмълвно — като мъченикът на своя кръст, защото Анди беше открил вече своя кръст. И той се наричаше Мили, и Анди с удоволствие би се полюшвал на него. Още малко, още една глава, още един ред…
Анди не дописа този ред, защото гръм удари земята и разтресе всичко. Грохотът удави и последната молитва на Анди, гробовен глас се зароди в грохота и се пренесе с цялата си сила и мощ в мозъка му.
„Не се ебавай с проклетия рейтинг, кучи сине! Скоро ще умреш.“
Навън валеше порой. Не спираше и нямаше такива изгледи за близките няколко часа. Анди също плачеше, но неговите сълзи щяха да пресъхнат и то много скоро. „Съвсем скоро“ — пееха русалките, а някъде там Тод Смарт имаше своята Даян и заедно пропиваха парите на чичо й.