— Как се казваш? — попита той.
Тя изписка, ликувайки от ужас, и побягна. Няколко деца се отделиха от общата гюрултия и хукнаха подире й, като се смееха и крещяха с все сила подобно на блатни птици. Миг по-късно друга, по-едра сянка се надвеси над него.
— Не приказвай на детето. — Птицеловеца изглеждаше ядосан, но на Пол му се стори, че съзира нещо като нескрита паника зад навъсеното му изражение. — Тя не е за теб.
Пол поклати глава в недоумение, но онзи само се извърна и се отдалечи.
„Да не си мисли, че проявявам сексуален интерес? Или пък е заради това, че идвам от Земята на мъртвите?“
Може Птицеловеца да си е помислил, че иска да отведе момичето обратно в някакво царство на смъртта отвъд замръзналата река. „Значи съм Мрачния жътвар от плеистоцена.“ Пол наведе глава и затвори очи, внезапно почувствал все същата постоянна умора.
Присъни му се някаква жена и обсипани с цветове растения, и слънчеви струи през потънал в прах прозорец, но сега всичко чезнеше, изтичаше като вода през сифон. Пол разтърси глава и примигна. Тичащия Надалеч се бе надвесил над него и му говореше нещо, което той отначало не разбра.
— Речен дух. Речен дух, трябва да дойдеш! — пак го побутна ловецът.
— Къде да дойда?
— Тъмната луна казва, че трябва да дойдеш и да говориш. — Водачът на ловците изглеждаше възбуден, какъвто Пол не беше го виждал дотогава, почти като дете. — Ела сега.
Пол послушно се изправи и последва Тичащия Надалеч до палатката, в която ловецът беше занесъл първото изпечено парче месо от заклания лос. Пол си помисли, че ще го въведе вътре, но Тичащия Надалеч му направи знак да изчака. Ловецът се мушна зад навеса и след малко се появи отново, като изведе на светлината на огъня завита в тежка кожена роба миниатюрна фигура.
Старата жена ре спря, изгледа Пол-от горе до долу и накрая протегна ръка в знак на покана да пристъпи към нея, макар жестът й да напомняше по-скоро заповед. Пол направи крачка и я остави да сграбчи ръката му с яките си, мършави пръсти, след което тримата бавно запристъпваха към огъня. Докато я отвеждаха към един заоблен камък близо до най-топлото място до пламъците, Пол забеляза втренчения в него Птицеловец да държи в ръцете си момиченцето, което се бе приближило до него. Стискаше го толкова силно, че то се гърчеше от болка.
— Донеси ми вода — каза старицата на Тичащия Надалеч, докато се настаняваше бавно върху камъка. Когато той се отдалечи, тя се обърна към Пол: — Как ти е името?
Пол не беше сигурен какво точно го пита.
— Хората Човеци ме наричат Речен дух.
Тя кимна със задоволство, сякаш беше издържал изпит. В гънките на набръчканото й лице се бе сплъстила мръсотия, а бялата й коса беше толкова рядка, че формата на черепа й ясно се очертаваше, но въпреки това силата на излъчването й и уважението, с което Човеците се отнасяха към нея, бяха очевидни. Тя повдигна съсухрената си като на птица ръка и внимателно докосна неговата.
— Аз съм Тъмната луна. Така ме наричат те.
Пол кимна, макар да не му беше съвсем ясно защо тя придава толкова голямо значение на всичко това.
„Това не е моят свят — каза си той. — За първобитните хора имената крият някаква магия.“
— От Земята на мъртвите ли си? — попита тя. — Разкажи ми живота си.
— Аз… аз съм от много далеч. Човеците — ловците — ме спасиха, докато бях в реката и се давех.
Той се поколеба и не продължи. Не вярваше тя да схване живота му, след като самият той не можеше да го проумее, дори онези части от него, които си спомняше ясно.
Тя присви устни.
— А на нас какво ни тъкмиш? Какво носиш на Човеците? Какво ще отнесеш със себе си?
— Нищо не възнамерявам да взема освен храната и подслона, които ми давате. — Беше му трудно да говори простичко, без думите му да звучат като от устата на индиански вожд в долнопробен американски уестърн. — Дойдох без нищичко от реката, затова нямам дарове.
Тъмната луна го огледа още веднъж и този път го проучваше по-дълго. Тичащия Надалеч се върна с чаша, направена като че ли от част от животински рог; старицата отпи с въодушевление, след което отново впери поглед в Пол.
— Трябва да помисля — каза накрая тя. — Не разбирам какво правиш в този свят.