Старият Чикаго честваше края на сухия режим с всеобщ запой, тъй че конкретно този цикъл вече приключваше. Атлантида се бе надигнала от водния гроб и се канеше да започне отново. Огледалният свят вече бе навлязъл в следващия цикъл и от всички страни на метафоричната шахматна дъска лежаха черни и бели фигури.
Жонгльора прехвърляше своите светове, като избираше напосоки отделни моменти и търсеше нови, ако първоначалната гледка не му предоставяше информацията, която го интересуваше. В един от тях испанската армада бе успяла да се справи някак с ураганите в Ламанша и сега испанците дори си проправяха път нагоре по Темза, за да плячкосат Лондон със своите превъзхождащи сили; обеща си да провери по-назад и може би сам той да се въплъти, за да проследи отблизо нещата, тъй като предишния път бе пропуснал този ценен развой на събитията.
Още едно нападение над Англия, този път в марсианската версия на Хърбърт Уелс, приближаваше своя финал. Тук нещата вървяха тягостно бавно. Мина му през ума дали не би трябвало да рекалибрира този сим-свят.
Всъщност, докато се придвижваше през следващите няколко симулации, установи, че май напоследък не отделя достатъчно внимание на виртуалните си владения. Ксанаду бе почти опустял, а градините в Палата на удоволствията изглеждаха изключително занемарени. Нарния вече от месеци бе все така покрита със снегове и нямаше никакъв алегоричен лъв наоколо, който да сложи край на зимата. Този пък хобит-свят, конструиран в знак на обич към един прапрапраплеменник, беше обхванат от всеобщи военни действия, което беше чудесно, но, изглежда, технологията бе ескалирала над адекватното ниво, което смътно си спомняше. И най-вече картечници и реактивни бомбардировачи му се сториха малко неуместни.
Имаше и други, по-неуловими проблеми в някои други симулации, но и те го притесниха. Асгардианите по-скоро пиеха, отколкото да воюват и макар да не беше необичайно да видиш един темпераментен норвежец внезапно да изпадне в меланхолия, дори Бифрост изглеждаше прашен и изоставен. Другаде пък, в императорски Рим, да речем, властта по време на последния от юлийклавдиевците бе узурпирана от някакъв главнокомандващ на преторианската гвардия, наречен Тигелинус, което само по себе си бе интересен обрат, но по-голямата част от лицевите черти на новия император просто липсваха. Кошмарният лик на вожда на Рим — без очи и без нос, а само гладка кожа — беше възпроизведен върху всички монети и официални бюстове, което бе достатъчно тревожно, но още по-невероятно беше обстоятелството, че на никой римлянин това май не правеше кой знае какво впечатление.
Жонгльора изщрака набързо останалите си имения и откри обезпокоителни неща почти във всяко едно от тях: град Додж, Страната на играчките, Арден, Гомора и много други до едно му се сториха някак разбутани, сякаш някой щателно бе променил основните характеристики на всеки от виртуалните светове.
Старецът изпита мрачно доволство, че кошмарът го бе събудил и благодарение на това направи тази проверка. Тези светове не бяха просто игрички — те узаконяваха неговата божественост, бяха райските градини, в които щеше да прекарва своята вечност. Не можеше да ги остави да се разпаднат.
Докато оглеждаше един от последно сътворените си светове, една сравнително овехтяла работа, основаваща се на серия английски комикси от епохата на неговата младост, той зърна лицето, което от толкова дълго време се надяваше да види — и се страхуваше, че някой ден може да види.
Мерна го само за момент сред тълпа официално облечени хора, но лицето литна към очите му като стрела. Усети древното си сърце да подскача като зайче, също както в съня; долови съвсем смътно истинското му тяло бавно да се гърчи в ограничителните ремъци и да поклаща заобикалящата го гъста течност. Втренчи се в него, забравил за миг, че може да се прехвърли направо вътре, да протегне ръка и да го сграбчи, но в това секундно колебание лицето изчезна.
Втурна се в симулацията и грабна първия попаднал му сим, но човекът, когото търсеше от толкова време, сякаш бе усетил приближаването му и вече не беше в просторната зала. Беше изхвръкнал навън, за да изчезне сред уличната тълпа. Спусна се след него, но веднага стана ясно, че твърде много хора препречваха пътя му и имаше твърде много пресечки за бягство. Гонитбата нямаше да доведе до нищо.
Бърти Устър, Тъпи Глосъп и другите членове на Клуба на търтеите бяха извънмерно уплашени от появата на една двуметрова полярна мечка насред годишния им благотворителен банкет. Последваха разгорещени дискусии и поръчките на бара незабавно се удвоиха. Няколко представителки на нежния пол (а трябва да се признае, и един-двама от по-мъжествените представители) дори припаднаха. Но и онези, които къркаха съсредоточено чисто уиски, без да се интересуват от нищо друго, и гледаха разсеяно как белезникавият досадник препуска с рев из залата и събаря половината духов оркестър на земята (тежко ранявайки един кларнетист), бяха неописуемо изненадани, когато полярният мечок излезе пред входа, рухна на колене на улица „Принц Албърт“ и се разрида.