ДВАЙСЕТА ГЛАВА
НЕВИДИМАТА РЕКА
МРЕЖА/ИЗКУСТВО: Разрушителна почит.
(Картина: Взривена сграда на Първа филаделфийска банка.)
Диктор: Художникът бунтар, известен само с прозвището По-големия Х, пое отговорността за взрива, който причини смъртта на трима и нарани двайсет и шест души в един от филиалите на Първа филаделфийска банка миналия месец.
(Картина: Архивни кадри — строшен прозорец в залата и щамповани с цветя чували за трупове.)
По-големия Х, предизвикал толкова полемики, започна с нашумелите си необичайни калъфи за трупове, които сам крадеше от моргата, после заплаши с отровени хранителни стоки във Флорида и Торонто, а сега пое отговорността за три сензационни, ужасяващи покушения. В официалното си съобщение до „артМЪСТартСМЪРТартСЪМ“ той заявява, че действията му са израз на почит към такива пионери в насилническите пърформанси, като Майки Негеско и ТТ Йенсен…
„Код Делфи. Начало.
Аз съм Мартин Дерубен. Продължавам своя дневник. Много неща се случиха от последния ми запис преди два дни.
Първото и може би най-важното е, че преминахме в нова симулация. Ще опиша това ново място, след като разкажа как напуснахме предишното.
Второто е, че научих още неща за тази виртуална вселена и всяка допълнителна информация може да се окаже опасна.
Достигнах фазата да «разчитам» физическата информация на заобикалящото ни, както и да дешифрирам знаците на мрежата на реалния свят, така че мога да се придвижвам наоколо почти толкова безпроблемно, колкото всеки от зрящите ми спътници — всъщност в много отношения моите умения като че ли започват далеч да превъзхождат техните. Поради което смятам за свое основно задължение да се опитам да проумея скритите зад тези светове механизми. Както вече казах, не съм оптимист относно шансовете ни за спасение, камо ли за успех, но докато усъвършенстваме знанията си, поне малко от малко увеличаваме възможностите си.
Дотук с приказките! Бих желала по-рано да бях намерила време да прошепна някои от тези думи сред слухтящия мрак.
И така, в предишната симулация нашата група — състояща се вече само от Куан Ли, Т4б, Сладкия Уилям, Флоримел и мен — тръгна след Орландо и Фредерикс. Без съмнение, ако бяхме потеглили веднага, би било по-добре, но когато реката ги отнесе, вече почти се бе свечерило и само пълни глупаци биха се, втурнали през една непозната местност в тъмното — при това на такова място, където паяците са колкото виенско колело.
Мъжете — за улеснение ще ги наричам така — искаха да построят друг сал като онзи, с който изчезнаха двамата ни спътници, но Флоримел бе категорична, че колкото и време да спечелим със спускането по реката, предварително ще сме го загубили за построяването на сала. Очевидно тя има организационен опит — донякъде прилича на Рени, но й липсва нейната откровеност и готовност да признае, че е сбъркала. Усещам, че непрекъснато я разочароваме, тя е като играч, принуден да се състезава с по-слаб противник. Но че е интелигентна, няма съмнение. Настоя да вървим покрай реката, докъдето стигнем. Така че, ако Фредерикс и Орландо са успели да излязат от реката или тя ги е завлякла до някоя плитчина, да не ги подминем и да можем да им помогнем.
Куан Ли се съгласи с Флоримел и с риск да разцепя групата надве половини по полова принадлежност, аз дадох своя решаващ глас в подкрепа на това предложение. И така, на другата сутрин се отправихме по брега на реката още щом първите слънчеви лъчи се показаха над дърветата на отсрещния бряг. Не ги виждах, разбира се, но ги усещах далеч по-осезателно от топлината, с която докосваха лицето ми — дори в един симулиран свят слънцето е източникът на много неща.
Първата част от пътуването премина без произшествия с изключение на едно спречкване между Сладкия Уилям и Флоримел, което Куан Ли се опита да предотврати. Флоримел каза, че ако не открием двамата младежи, трябва да направим опит да заловим член на Братството на Граала — да го заловим, докато сме в някоя от симулациите — и да употребим насилие или заплаха, за да получим необходимата ни информация за мрежата и дори да го заставим да ни съдейства. Според Уилям това щяло да значи сами да си натресем бедя на главите — далеч по-вероятно било не само да не успеем, тъй като знаем твърде малко за възможностите им вътре в мрежата, но и да опълчим цялото братство срещу себе си. И Куан Ли, и Уилям нямаха особено желание да привличаме излишно внимание. Флоримел отвърна презрително, че това си било страх и нищо повече.