През целия ден имахме късмет при срещите си с тукашните представители на дивата природа. Натъкнахме се на някаква речна птица, източена като кула и курдисана сякаш върху кокили, но се скрихме в една естествена пещера на брега и изчакахме, докато й омръзна да ни дебне и се отдалечи, чаткайки с крака по камъните. По-късно един огромен бръмбар ни принуди да се изкатерим панически по склона на едно дере, сякаш насреща ни по тесен път връхлиташе камион. Бръмбарът не ни обърна никакво внимание, но дерето беше толкова тясно, че можех да протегна ръка и да докосна твърдата му, покрита сякаш с камъчета черупка, докато ни отминаваше. Удивих се още веднъж на детайлната достоверност на тези светове.
Късно следобед усетих, че реката започва да се променя. Течащият хаос от информация, изпълнен с водни шумове, сложни като едновременна импровизация на стотици модерни композитори, започна да се преобразува в… структури. Трудно ми е да го обясня по-разбираемо. Предишната пълна произволност постепенно започна да се съчетава в по-отчетливи модели, сякаш скална маса, пронизана от кристални жилки, и аз получих първите сигнали за присъствието на една по-голяма и по-сложна структура в непосредствена близост до нас.
Казах на другите какво усещам, но те не виждаха никаква разлика в течащата покрай нас река. Всичко се промени след няколко минути. Най-напред Флоримел забеляза първите съвсем плахи проблясъци, напомнящи светещи водорасли в разпенена от кораб водна диря, но разпръснати равномерно по цялата повърхност на реката. Много скоро и другите забелязаха блещукането. Аз пък усетих нещо твърде необикновено, което бих могла да определя единствено като изкривяване на пространството. Трайното усещане за ширналата се пред мен река заедно с двата й бряга се замъгли, сякаш бяхме достигнали място, където пространството пред нас ставаше двумерно. Долавях също така нещо, което бих могла да нарека въображаема точка на пълно изчезване, каквато художник би използвал, за да създаде илюзия за допълнително измерение, но самото пространство като че ли не продължаваше отвъд тази точка. Другите твърдяха, че брегът и реката продължават в обозримата далечина, макар синкавото сияние, вече толкова ярко, че огрявало и лицата им, внезапно да избледнявало на няколко метра по-нататък.
Щом достигнахме ръба на пространството, който долових, случи се нещо странно. Движехме се по каменистия бряг в индийска нишка с Флоримел начело. При следващата стъпка Флоримел вече се движеше в обратната посока и подмина Куан Ли, която вървеше зад нея.
В резултат на този необикновен «кръгом марш» изумените ми спътници се завъртяха и последваха Флоримел. Липсваше каквото и да е усещане за преход, никакъв момент, в който да почувстват смяната на посоката. Сякаш бяха монтирани в старовремски видеозапис, кадър до кадър — напред, напред, напред, назад.
Не се изненадах колкото останалите. Бях усетила как субстанцията на Флоримел — всъщност излъчваната от нея информация — изчезва за част от секундата, преди отново да се появи в преобърнатата си форма. Очевидно единствено моите свръхсетива бяха в състояние да възприемат частицата от секундата, в която протече този призрачен ефект. Но това не помогна особено. Колкото и да опитвахме, с всякаква скорост и в различни комбинации, не можехме да продължим по речния бряг. Допускам, че това е номер на конструкторите да ограничат нуждата от входни и изходни пунктове. Не спирам да се питам дали в такъв пункт нечовешките Кукли не получават стандартизирана памет за случилото се от другата страна на бариерата, което по никакъв друг начин не биха могли да доловят.
Тези и други хипотези и разсъждения занимаваха съзнанието ми около час. Очевидно, ако беше писано да напуснем симулацията, това трябваше да стане през самата река. Не по-малко очевидно беше, че ако трябваше да построим лодка, бихме могли да тръгнем най-рано на другия ден, тъй като на запад слънцето вече залязваше. Необходимо беше ида решим дали да повярваме на твърдението на Кунохара, че вратите — единствените входове и изходи на симсветовете — наистина са разположени «напосоки». Ако наистина бе така, времето ставаше още по-важен фактор, тъй като шансовете да открием Рени и Орландо, както и останалите от другата страна, ставаха твърде нищожни.
В последна сметка решихме да не рискуваме. Флоримел предложи да ни поведе пеша през плитчините покрай брега на реката. Сладкия Уилям не беше особено доволен от предложението й и подчерта — не без известно основание, — че от другата страна на прохода реката може да е по-буйна и по-широка, поради което да ни отнесе и да се удавим. Освен това не знаем дали там вместо вода не тече сярна киселина, цианид или друго, не по-малко неприятно нещо. Съгласих се, но казах също така, че ако въобще съществува някакъв шанс да намерим загубените си спътници, експедитивността на действията ни е първото и най-съществено условие, което би трябвало да ни ръководи. Мисълта, да изкараме още една нощ в това място, ми се стори непоносима, макар че не им го казах. За първи път започнах да долавям нещо от структурите, скрити зад тази нова вселена, както я бе нарекъл Кунохара, и частица от безпомощността ми се стопи. Исках да продължа нататък. Да науча нови и нови неща.