Летяхме часове наред, кръстосвайки реката. Каньонът си оставаше почти навсякъде, независимо че минахме покрай няколко водопада — не въздушни, а от истинска, падаща от скалните масиви вода. По стените на каньона имаше твърде много дупки и започнах да се питам какви ли по-едри създания обитават този свят и дали някои от тях бяха чак толкова безобидни като птиците и лодкарите. Сетивата ми все още не бяха привикнали с новата обстановка, за да разграничат сигналите на всичко, което се спотайваше из пещерите, от хаоса на прелитащи същества и фучащи във всички посоки въздушни течения около мен. Независимо че в последна сметка сетивата ми вероятно заслужават по-голямо доверие от тези на спътниците ми — например заради способността ми да «виждам» реката, което за тях е невъзможно, — аз страдам от неудобството, че сега се налага да свиквам с напълно нов комплекс от индикатори. Това е нещо, за което трябва да се подготвя, ако попаднем и в други симулации. Особено през тези първи няколко часа имах усещането, че съм прилеп, пуснат на свобода по време на карнавално шествие, над което летят серпантини.
Но пък другите можеха да разчитат само на своите естествени сетива и веднъж открили умението да летят, бяха изключително доволни. Особено Уилям бе неописуемо възторжен от това ново място, също като малко дете, и именно той го нарече Аеродромия. В момента като че ли напълно бяхме забравили за сериозните си проблеми и за нашите спътници, които бяхме изгубили. Всъщност този първи полуден в новия свят донякъде напомняше ваканция.
В късния следобед срещнахме първите човешки същества в Аеродромия. Бяха се струпали върху едно хоризонтално дърво близо до огромен водопад и наброяваха двайсетина души. Някои се къпеха във водата, други пълнеха кожени мехове, привързани към широките им колани. При нашето приближаване се укротиха и ако компаньоните ми не бяха зрящи, може би изобщо нямаше да ги забележа, тъй като за мен представляваха едно информационно стълпотворение.
По предложение на Флоримел се приближихме бавно и със заобикалки към тях, опитвайки се да покажем, че намеренията ни са миролюбиви. Хората, за които ми казаха, че са с тъмнокафяв цвят на кожата и заострени черти, наподобяващи нилско-хамитските земни раси, ни наблюдаваха внимателно, вторачили погледи иззад водните пръски, съсредоточени като бухали. Някои от жените придърпаха към себе си голите си деца. Няколко мъже надигнаха къси, тънки копия, но изглежда, не бързаха да ги употребят. По-късно разбрахме, че всъщност копията са харпуни, привързани към собствениците си с двайсет-трийсетметрово въже, сплетено от човешка коса, като самите въжета са далеч по-ценни от оръжията. Общо взето, нивото на цивилизоваността им е някъде между късната каменна и ранната бронзова ера, макар веднага да стана ясно, че не разполагат с никакви метални предмети.
Един мъж, жилав човек с посивяваща брада, се пусна от своя клон и се понесе към нас с такава грациозност, че веднага ни стана ясно колко малко понятие имаме от летене. Разпери широко ръце в последния момент, за да се издигне над нас като пеперуда, и ни попита на напълно разбираем английски кои сме.
— Пътници — отвърна Флоримел, изпросвайки си киселия поглед на Уилям, затова че е поела инициативата. Не мога да се начудя дали това съперничество за лидерство ще продължи завинаги. Искрено се надявам да не е така.
— Нямаме лоши намерения — добави тя. — За първи път сме тук.
Вождът, или главатарят или каквото там беше като че ли прие думите й за достоверни и последва кратък разговор. Флоримел го попита дали не бе срещал някой от нашите спътници и ги описа, но той поклати глава и отвърна, че никакви чужденци не са минавали през долината най-малко от «една дузина слънца», а такива, които да отговарят на описанието — никога. След което ни покани да се запознаем с неговите хора. Естествено, че се съгласихме.
Скоро научихме, че домакините ни се наричат Хората на Средния въздух, едно по-скоро декоративно, отколкото териториално описание, тъй като всичко под облаците и над най-отдалечените дълбини на каньона очевидно се смяташе за Среден въздух. Така или иначе конкретно тази група Хора на Средния въздух бяха един род от Племето на Червената скала, макар да бяха същевременно и «ловуващо ято». Отново изпитах усещането, че ще са ми необходими месеци и години, за да проумея що-годе нещо.