Когато приказката свърши, бяхме заведени в пещерата на Прави огън от въздух, където неговите съпруги — или сестри, така и не разбрах точно — ни настаниха удобно.
Спътниците ми заспаха сравнително бързо, но аз останах будна, обмисляйки всичко, което бях научила за себе си и за мрежата, задавайки си едни и същи въпроси, на които все още нямах отговор. Ясно е например, че никога няма да се върнем обратно така, както пристигнахме тук — срещу течението на въздушната река, следователно малко или повече сме обречени да търсим друга врата. Питах се и продължавам да се питам дали това не е част от плана на Адърланд — дали предназначението на речния поток не е да прехвърля посетителите последователно през мрежата.
Това, естествено, ме кара да се питам колко голяма е мрежата, колко симулации има общо в нея и най-вече какви са шансовете ни да открием Рени и останалите, щом търсенето им зависи изцяло от случайността.
След това сънувах и мисля, че отново се движех по затъмнените коридори на института «Песталоци», където търсех своите родители, а нещо пък търсеше мен, нещо, което не исках да ме намери. Събудих се обляна в студена пот. Тъй като не успях веднага да заспя, реших, че моментът е подходящ да се заема с този дневник…
Неочаквано навън се надигна голяма глъчка. Другите в пещерата се разбуждат. Трябва да изляза и да разбера какво става. Някои от гласовете са гневни. По-късно ще продължа записа.
Код Делфи. Край.“
Беше започнало в задната част на мозъка му, някакъв изкълчен ритъм от ония, които постепенно завладяват всичко и подчиняват музиката на себе си, натрапчиво туптене, поглъщащо цялото парче. Ако беше в Сидни, можеше да половува по своя си начин, което би начесало крастата му. Но вместо това трябваше да кисне в Картахена поне още една седмица, за да свърже краищата на проекта „Небесен бог“, без да посмее да направи каквото и да е, което би привлякло вниманието.
Вече бе имал причини да се разкае за случката с бордовата помощница, независимо как й бе името. Един от пътниците в самолета от Сидни бе станал свидетел на интимния им разговор и когато новината за нейното изчезване попадна в мрежите, пътникът бе сметнал за свое задължение да информира властите. Когато полицията застана пред вратата на хотелската му стая, Дред запази ледено спокойствие, но независимо че тялото на бордовата помощница отдавна бе унищожено, изненадата никак не му хареса.
Полицаите изглеждаха удовлетворени от разговора им с човека на име Дийдс и не намериха нищо подозрително в обясненията и в документите му. (Имената и документите на Дред бяха толкова добри, колкото можеха да го гарантират парите на Стареца, което означаваше твърде много, разбира се — фалшивият му паспорт всъщност беше истински, само че издаден на името на несъществуващ човек със снимката и ретиновите отпечатъци на Дред.)
Така че не произтекоха никакви усложнения, но все пак изненадата си бе неприятна. Не че се бе притеснил от възможен арест — дори ако сестрите Беина не успееха да уредят въпроса на място, връзките на Стареца в австралийското Министерство на външните работи бяха толкова могъщи, че ако се наложеше, вероятно щяха да го пуснат на свобода и да го изпратят с дипломатически чартърен полет дори стиснал смъртоносно оръжие в кървавия си юмрук. Но пък търсенето на каквато и да е помощ би довело до въпроси, на които не искаше или не би могъл да си позволи да отговори.
Полицията на Картахена в последна сметка насочи диренето в друга посока, но бе ясно, че независимо колко силно го желаеше, точно сега моментът не бе най-подходящият да утолява ловните си страсти. Поне не и в РЖ.
Вече бе опитал най-добрите версии на специфичната си мания, които предлагаше РЖ — Убийствен свят, Патка Гъска, Черна Мария бяха сред основните атракции, както и някои симулации, които всъщност бяха извън закона и им се носеше славата, че използват насилствено уловени хора. Но дори някои от жертвите да бяха реални, както категорично твърдяха слуховете, ефектът беше слаб и неудовлетворителен. Тръпката при ловуването на Дред се дължеше до голяма степен на усещането за нещата — ускорения пулс, покачването на адреналина, повишената чувствителност, която изостря сетивата до краен Предел, кънтящото, неспирно стържене на поемания дъх, блещукащия ужас във втренчените, ярки като неони в нощта очи на жертвата, вече предусетила щракването на капана. Мрежата предлагаше съвсем разводнени и неубедителни имитации. Но проектът „Граал“…