Идеята започна да се оформя в задната част на мозъка му още в мига, когато бе попаднал неочаквано на това нещо, от момента, в който осъзна, че съществуват стотици, може би хиляди земи вътре в мрежата, точно толкова заплетени и изтънчени, колкото Египета на Стареца, и далеч по-нерегулирани. Скоро след това идеята завладя изцяло съзнанието му, а неотдавнашното му сътрудничество с Дулси Ануин — Дред пръв си призна, че му бе приятно да натрие носа на хладнокръвната кучка — я накара направо да запулсира.
Работата беше в това, че тези създания в Адърланд не само се държаха така, сякаш са живи, но и май действително се мислеха за живи. Това придаде на цялата идея още по-голямо очарование. Разбра как са се почувствали неговите предци аборигени, когато са прекосили океана със своите канута и за първи път са стъпили на австралийски бряг. Един цял континент, който никога не бе познавал шума от стъпките на дебнещия ловец! Същества, които въобще не познаваха чувството на страх от човека и не се криеха от неговите камъни, тояги и копия. А ето че Дред бе открил цял подобен свят — не, цяла вселена.
„Самоуверен, нахален, мързелив, мъртъв“ — напомни му тих глас. Би било погрешно да си позволи да го обземе някакво чувство за величие — и то особено когато ключовете за цялата операция може би щяха да се окажат един ден в неговите ръце, ако не объркаше нещата. Но дотогава имаше много време — Стареца нямаше да бъде надхитрен или надживян лесно. А Дред изпитваше огромна нужда от това точно в момента!…
Възстанови връзката със сима в Адърланд, като изключи разклонението на Дулси и навлече тялото й върху себе си като костюм. Усети каменния под на пещерата под гърба си и дочу равномерното и забавено дишане на останалите пътешественици от двете си страни. Сви пръсти точно пред очите си, но не видя нищо. Почти абсолютен мрак. Много добре.
Надигна се от земята и изчака, докато се убеди, че може да пази равновесие, преди да прекрачи най-близкия си съсед. Между него и входа на пещерата лежеше тукашният главатар на племето, както му беше там името, и някои от най-близките му хора от семейството. Те също, изглежда, спяха непробудно, но все пак Дред измина разстоянието от стотина метра почти за четвърт час безшумно като никнеща трева.
Когато стигна до входа на пещерата, остана в прикритието му дълго време, изследвайки околността, за да се увери, че никой от другите родове не е станал и не се разхожда наоколо. Тъничкият лунен сърп вече се бе скрил зад надвисналите чукари; огньовете бяха изгаснали до един и се бе възцарила такава тишина, че чу изпляскването на крилете на птица в стаения мрак далеч някъде над реката от въздух. Придвижи се тихичко до ръба на най-близката издатина, пристъпи в нищото и след като преброи до двайсет, докато пропадаше със спряло сърце в бездната, разпери ръце и усети въздухът да го издига.
„Камбани — помисли си той. — Искам камбани. И бълбукаща вода.“
Музиката, кротко плискане и мек звън на метал в метал, се разля в него. Продължи да кръжи още няколко минути, за да може мелодията да го успокои и съсредоточи, след което се издигна по-нависоко обратно към местата за спане на Хората на Средния въздух.
Мястото е изумително, мина му през ума. Бе доволен, че не му се бе наложило да го споделя с Дулси през по-голямата част от деня, тъй като следващата й смяна започваше чак на разсъмване. Караше го да се чувства като дете този полет, този сим-свят — макар и не точно онова дете, което действително беше някога, дете, което не бе изпитало нито миг на чиста радост. Чак до първото убийство. Но тук и сега, усещайки въздухът да се плъзга покрай него, той се почувства изчистен от всичко земно, една съвършена машина, създание от черна светлина и чудна музика.
„Аз съм черен ангел“ — проблесна в главата му и той се усмихна сред звъна на камбаните в главата си.