Беше я зърнал, когато влитаха, светлокоса жена момиче, която се грижеше за по-малките си братя и сестри сред клоните наедно огромно дърво — вероятно мутант, албинос или някаква друга генетична шега. По-важна от пленителния й поглед бе възрастта й, бе достатъчно млада, за да се владее, но и достатъчно зряла, за да е сексуално привлекателна.
Дред никога не бе проявявал интерес към деца и изпитваше известно презрение към хората, които ги преследваха, сякаш жертви на собствената си недостатъчност. Бе сходно с презрението, което изпитваше към хората, които се преструваха, че практикуват неговото специфично изкуство, но го правеха само във ВР, и то със симулирани жертви — спестявайки си евентуално възмездие и преследване от закона. Така че не бяха подложени на преследване, на каквото бе постоянно подложен той, от дресирана глутница догове, която се носеше по петите му от името на простолюдието.
Сгъсти малко хармонията до нещо по-отсечено, подходяща тема за един безстрашен и самотен хищник. Не, онези псевдоубийци наистина не си вършеха работата както трябва. Бяха абсолютни трошки, но той самият бе един съвършен механизъм.
Нежната му, но драматична опипваща музика вече звучеше от доста време, когато той най-после установи пещерата на нейния род. Беше обърнал подробно, но дискретно внимание на това, къде се бе настанил всеки от тях, докато се спускаше нощта, но ориентирите, които бе набелязал — странно оформената скала, напомнящото моряшки възел дърво, кацнало върху скалния масив, — бяха труднооткриваеми в безлунната тъмнина. Но той бе изпълнен с възвишената приповдигнатост на ловуването и това му бе достатъчно, за да е сигурен, че ще успее; докато най-после откри онова, което търсеше.
Бе заспала между две по-малки деца, неясен силует, който разпозна само по едва доловимото сияние на звездните лъчи по косата й. Увисна над нея като паяк на ръба на мрежата си, олюлявайки се лекичко, докато се нагласи за единствения допустим удар. Когато се приготви, рязко протегна ръце. С едната стегна в скоба ларинкса й, другата мушна под нея и сграбчи ръцете й, докато тя се загърчи в просъница. Неговото сим-тяло бе много яко и тя не успя да издаде нито звук през стиснатото си гърло. С три крачки той напусна пещерата, оставяйки да изстива мястото й между двете деца, които спяха като къпани.
Тя се замята в ръцете му и той плъзна пръсти към сънната й артерия и прекъсна притока на кръв; когато тя най-после се отпусна, преметна я през рамо и пристъпи навън — както всички от нейния народ беше необичайно лека като че ли костите й бяха кухи. Това го разсея за известно време и той замалко не обърка пътя в тъмното. Изтича бързо до огромната скала, която бе забелязал преди това, изопната като трамплин над долината каменна издатина, извисила се по-навътре от върховете и на най-големите хоризонтални дървета, и спря в основата й, за да се подготви. Предстоеше най-трудното и ако бе объркал нещо, можеха да последват ужасни работи.
Премести тежестта на момичето малко по-напред, добави малко по-твърди барабани към звучащата в главата му музика и се приготви, подреждайки сцената. Небето сякаш се сниши, вторачено в очакване.
„Звездата — мина му през ума. — Аз. Невъзможният шанс. Контражур. Героична осанка.“
Вътрешната му камера огледа всичко — изопнатата стойка, изобретателността му, непоколебимостта му. Никакви дубли. Той самият.
Втурна се по дължината на скалата, ускорявайки виртуалните аналози на собствените си напрегнати до краен предел мускули на краката, докато затича с все сила. Скалата стърчеше като изопнат тъмен пръст пред него, сочейки към още по-плътния мрак. Почти не се виждаше къде свършва. Ако изчака прекалено дълго — гибел. Ако скочи прекалено рано — също.
Скочи.
Бе преценил точно и отскочи от самия ръб. Щом усети въздуха под себе си, разпери ръце, за да се спусне по-плавно, правейки всичко възможно да крепи момичето, но въпреки това почувства, че почва да пропада. Сам човек не можеше да лети, натоварен с тежестта на двама, дори и другият да бе толкова малък и деликатен като неговата пленница. След миг щеше да се наложи да я пусне, в противен случай той сам щеше да пропадне. Бе претърпял неуспех.
Усети вятърът да се усилва. Миг по-късно нещо го блъсна настрани, започна да се премята и се наложи да прибере ръцете си, притискайки момичето плътно до себе си. Бе достигнал въздушната река.
Музиката на Дред се извиси триумфиращо. Реката го стисна в прегръдката си и го отнесе от бивака на Племето на червената скала.