Когато тя се размърда в ръцете му, той се придвижи към по-кротките течения на въздушната река, докато усети, че тежестта й започва да го тегли. Щом прецени, че е настъпил моментът, пусна я и се сви, за да я последва надолу.
И този път не сбърка: вроденият й инстинкт я спаси дори преди да бе дошла напълно в съзнание. Докато кръжеше, объркана и уплашена, опитвайки се да разбере къде се намира и какво се бе случило, той обикаляше в кръг около нея в мрака и заговори.
Тъй като гърлото все още я болеше, за да може да каже нещо, тя само слушаше, докато той й описваше какво предстои да се случи. Когато паниката най-после я завладя и тя се извърна и се спусна към височините на каньона, той й остави съвсем малък аванс. Едно истинско преследване бе приятно занимание, но знаеше, че би било проява на лош вкус да я остави да го върне там, където почиваше нейното племе. Все пак, макар и наранена, уплашена и объркана, тя бе по-добър летец от него.
Преследването се оказа възхитително. Ако бе полетяла по прав курс, може би дори щеше да му се изплъзне, но в тъмнината тя така и не успя да разбере кой или какво точно беше той. Както бе предположил, тя предприе заобиколни действия, скриваше се в някоя дупка, той я подгонваше, тя стремглаво се понасяше към друга. На моменти летеше достатъчно плътно до нея, за да чува ужасеното й, насечено дишане, и в такива мигове действително имаше усещането, че се превръща в сянката на ангел, някакъв инструмент на мрачната страна на битието, чиято цел единствен той от всички смъртни отчасти осъзнава.
Момичето албинос започна да се уморява, движенията му ставаха все по-несигурни, но същевременно той знаеше, че се приближават към бивака. Вече почти цял час Дред не даваше воля на превъзбудата си, една протяжна игра, благодарение на която се бе докоснал до състояния, които дори музиката в главата му можеше само да загатне. Пред очите му изскачаха невероятни картини, сякаш преобърната виртуалност, в чийто еластичен мрак се проектираха най-сюрреалистичните му и порочни мисли. Счупени кукли; свини, разкъсващи своите малки; паяци в бутилки, водещи битка на живот и смърт; заклани овце, женски тела, издялани от дънери, разцепени и тлеещи — образите сияеха като ореол около главата му, сякаш облак от пламтящи мухи.
„Хората кучета, пищящите мъже, детеядците.“ Полузапомнени истории, разказани му с пиянско фъфлене от неговата майка. Разтапящи се лица, никнеща козина, пера и люспи от кожата на хора, които се правеха на нормални, без да помръдват от огъня на открито. Времето на бляновете, където нереалното бе реално, кошмарите бяха самата истина, а ловците се преобразяваха, в каквото им хрумне. Където малкият Джони също можеше да се превърне, в каквото му хрумне и всички му се възхищаваха или се разбягваха, крещейки, във всички посоки. Времето на бляновете.
Докато се виеше над губещата силите си и ридаеща плячка, очертавайки параболата на дълго затаяваното си желание, за да увисне на върха на своето извисяване и се подготви да връхлети, ослепително избухнала светлина прониза мозъка му, някаква безсловесна представа, която щеше да започне да придобива смисъл едва сред покоя след убийството.
„Това е Времето на бляновете, вселената, в която сънищата се сбъдват.
Аз ще застана в самия център и ще я усуча, и цялото мироздание ще се срути в краката ми. Ще бъда крал на Бляна. Ще погълна бленуващите.“
И докато мисълта лумтеше в него като огнена звезда, той се гмурна през черните ветрове към плътта и потръпващата кръв и ги натъпка в себе си, изгарящ като пламък, хладен като нищото, една мрачна вечна целувка.
След това му остана достатъчно разсъдък само колкото да скрие тялото или онова, което бе останало от него, в едно наистина скришно местенце. Задържа единствено ножа й, чудесен отломък вулканично стъкло, наточен като същински бръснач, но не от сантиментални съображения — не беше колекционер, — а инстинктивно. Независимо дали бе виртуално или не, все пак нямаше под ръка никакво оръжие.
Спря да се изкъпе в един водопад и изми следите, като остави ледените струи на водата да възвърнат част от здравия, му разум, но докато съхнеше сред ласките на въздушните потоци, остана все така изумен от смътната, но изцяло обладала го представа, която не напускаше съзнанието му. Когато достигна пещерата, в която спяха спокойния си сън спътниците му, за миг се разсея и бутна неволно един от тях в тъмното, докато се придвижваше към своето място. Когато онзи измърмори нещо, той замръзна с извити като нокти на хищник пръсти, готов да се бие до смърт — дори в този измислен свят никой не би трябвало да го хване в капана си, — но обезпокоеният му спътник само се обърна и продължи да спи.