На Дред изобщо не му бе до сън. Черепът му сякаш преливаше от сияйна светлина. Остави тялото на сима на автопилот и се обади на Дулси да го поеме, преди да е започнала смяната й.
Имаше толкова много неща да обмисли. Бе открил Времето на бляновете, истинското Време на бляновете, а не отвлечените дрънканици на майка му. Толкова много неща да обмисли. Изобщо не му се спеше и имаше чувството, че никога повече няма да му се доспи.
„Код Делфи. Начало.
Случи се нещо много тревожно. Един от Племето на червената скала — не от тези, които ни намериха, а от другите, които също използват тази мрежа от пещери — е изчезнал. Прави огън от въздух дойде да ни каже и макар да ни оглеждаше с нескрито подозрение, бе достатъчно вежлив да не ни обвини в каквото и да било. Млада жена на име Блести като сняг е изчезнала през нощта, очевидно след като е станала и е напуснала рода си.
Естествено, както Прави огън от въздух ни каза, подозрението пада върху нас. За наш късмет подобно изчезване не е нещо нечувано — и преди млади жени са побягвали или са били отвличани от мъже от други племена, а понякога някой от летящите хора претърпява злополука или попада на едър хищник нощно време навън, но е рядкост и всички са много притеснени.
Освен болката заради сполетялото ги нещастие тревожи ме и някакъв смътен спомен, че някой действително стана през нощта. Доколкото си спомням, вече споменах, че дълго след като всички бяха легнали, останах будна и се бях замислила. Когато най-после потънах в някаква просъница, смътно усетих някой да се движи. По-късно, може би след няколко минути, а може и след часове, отново чух някой да се движи. Мисля, че дочух някой тихичко да си поема въздух и да промърморва шепнешком с гласа на Куан Ли, но това абсолютно нищо не означава, тъй като може някой я е побутнал или нещо да е измърморила в съня си.
Задължително трябва да помисля внимателно по този въпрос, тъй като вероятно е нещо важно. Обсъдихме помежду си въпроса след излизането на вожда, но никой не каза, че е излизал през нощта, а и нищо не подсказва някой да лъже. Може и да съм сънувала нещо. Все пак всичко е крайно притеснително. Освен това се съмнявам, че ще имам шанс да задам някой от въпросите, на които така се надявах да получа отговор, тъй като Прави огън от въздух и неговият род са прекалено загрижени, а и въпросите само биха привлекли вниманието им към нас като към чужденци.
Така както съм се загледала покрай моите спътници, нервно скупчени на пода на пещерата, долавям отдалечения край на долината, скована маса от сравнително неподвижна информация, леко потръпваща от придвижването на утринната мъгла. Самите камъни вероятно са морави от сянката, тъй като слънцето, все още не се е издигнало над чукарите.
Очаква ни дълъг път, преди да се измъкнем само от този свят, а ако тези хора застанат срещу нас, няма да сме в състояние да избягаме, както не бихме могли да избягаме от балансиращи по високо въже акробати. Аеродромия е техен свят, не е наш. Не знаем на какво разстояние по течението на реката е следващата врата, нито пък дали има някакви други.
Струва ми се, че когато обмисляхме да влезем в мрежата Адърланд, ние — поне Рени, Сингх и аз — смятахме, че е като други симулирани мрежи и щом веднъж научиш правилата им, можещ да ги използваш винаги. Но всяка от тези симулации е отделен, самостоятелен свят и нещата, които откриваме в тях, непрекъснато ни спъват и задържат. А и не сме се доближили ни най-малко до решаването на проблемите, които ни докараха тук. Бяхме твърде самонадеяни. Адърланд си отмъщава.
Прави огън от въздух отново се приближава към скалата, този път придружен от шестима въоръжени воини — усещам хладната твърдост на техните копия и топори, различна от сигналите на плът и кости — и един превъзбуден мъж, вероятно бащата на изчезналото момиче. Самият вожд е смутен, тъжен, гневен — тези неща се излъчват от него и изкривяват информационното поле около него. Всичко това не вещае добро.
Тъй че отново прекъсвам. Това е всичко, преживяно от нас, макар и неясно описано. Ако враговете ни знаеха, щяха да се разсмеят — ако въобще си направеха труд да ни забележат. Толкова сме нищожни всички! И аз, дето трупам мислите си в борба със забравата и за да крепя все по-съмнителната надежда за успех. Всеки път се питам дали това не е последният запис и дали тези последни мои думи няма да се носят завинаги през информационното пространство — ненужни и нечути.