— Екипажът трябва да наброява поне стотина души, за да може да обслужва толкова голям кораб. Как ще успеем ние четиримата да…?
Вождът Подпалващия всичко наред не изглеждаше склонен да провежда военен съвет. Той вече бе извадил отнякъде въжето, което бе използвал, за да ги измъкне от умивалника, и го привързваше като ласо. Когато приключи, метна го майсторски над един от фенерите на кърмата, опъна го да се изопне и започна да се изкачва покрай закривената задна част на съда за сос. Орландо изгледа безпомощно Фредерикс, забеляза начумерения му израз, но пъхна сабята си в колана и в края на краищата последва кибритения индианец.
— Не мислите ли, че е редно някой да остане в кануто? — прошепна Костенурката. — Наслука, момчета, или на добър час — каквото се казва там на някой, който отива да се сражава с пирати.
Орландо чу Фредерикс да отвръща с нещо не чак дотам любезно като „наслука“, след което усети въжето под него да се изопва, когато приятелят му се заизкачва.
Нито един от двамата не можеше да се катери със скоростта на нарисувания индианец. Докато стигнат до парапета на кърмата и се прехвърлят през него, Подпалващия всичко наред вече клечеше в сянката на задната палуба и поставяше стрела в лъка. Фредерикс отново направи кисела физиономия, но свали от рамото си лъка, който му бе дал вождът, и направи същото. Орландо опипа нащърбеното острие на сабята си и си пожела да не му се налага да я използва. Сърцето му туптеше по-бързо, отколкото би му се искало. Независимо от съвършената и абсолютна нереалност на сим-света, независимо от танцуващите зеленчуци и пеещите мишки, това му се струваше далеч по-опасно от което и да е от приключенията на Таргор из Средните земи… и вероятно беше точно така.
Повечето светлини и всички гласове бяха съсредоточени върху главната палуба. С индианеца начело, който според правилата на класическите клишета се движеше съвършено безшумно, те припълзяха по-близо до края на кърмата и погледнаха крадешком надолу.
— Какъв е обсегът, боцман? — запита някой от другия край на кораба с театрален по тембър и сила глас.
Босоног мъж в раирана риза прекъсна разговора си с друг моряк до перилата на главната палуба и извика:
— Двеста метра горе-долу, кап’тане.
Двамата моряци имаха необикновено противна външност, с омазнени дрехи, окапали зъби и проблясващи от злоба очи.
— Ще се спусна от предната палуба — обяви добре школуваният глас.
Миг по-късно един силует изцяло в черно се спусна от бака върху палубата точно под мястото, където се бяха скрили. Стъпките на капитана прозвучаха в странен синкоп. Чак когато стигна до главната палуба, Орландо забеляза, че единият му крак е дървен.
Всъщност не само кракът му бе изкуствен. На лявата му китка имаше желязна кука, а другата ръка завършваше още по-необичайно: когато пиратският властелин вдигна телескоп пред очите си, Орландо забеляза, че стиска тубата с нещо като метална скоба, която неприятно му напомни ненаситните щипци за салата. Но дори тези необикновени допълнения не заслужаваха чак такова внимание, колкото огромните абаносови мустаци на капитана, увиснали под извития като огромен клюн нос подобно на масури от двете страни на жълтеникавото му лице, за да полегнат навити като уморени пепелянки върху бялата дантелена яка.
След като се взира известно време през телескопа, капитанът се обърна към своите хора, които бяха застанали небрежно до главната мачта и го наблюдаваха с приповдигнато нетърпение.
— Настъпи уреченият час, мои морски вредители, моя мръсна пяна — обяви патетично той. — Вдигайте Веселия Роджър и пълнете Гръмовержеца — няма да си губим времето с по-ситни оръдийца.
При неговите думи двойка по-млади, но не по-малко омацани и зловещи корсари се втурнаха към такелажа да вдигнат пиратското знаме. Група мъже се разтичаха на предната палуба и изтикаха огромно оръдие от тайното му скривалище — колелата на лафета му бяха големи колкото маси, а то самото би могло да изстреля цял хипопотам. Почистиха оръдието, лъскайки цевта му с метла, чиято дръжка бе два пъти по-дълга от ръста на моряка, който работеше с нея, след което изсипаха в него цял чувал барут, а пиратският кораб се приближаваше все повече до брега. Ледената кутия надвисна над главите им като огромна канара.