Това би трябвало да е напълно приемливо и дори любопитно, но за разлика от техните врагове той и Фредерикс не показваха никаква склонност да се разтягат или отскачат, или по друг някакъв начин да се приспособяват към чудатостите на това място и неговите заплахи. Орландо дълбоко се съмняваше, че биха оцелели, ако ги нарежеха на парченца с пиратските саби например, както току-що се случи с един патладжан. А ако той или Фредерикс загинеха тук, в този комиксов свят, или в някой от другите… тогава какво?
На този въпрос трябваше да бъде намерен отговор, реши Орландо, но се надяваше това да не стане за тяхна сметка.
Кухненската нощ продължаваше да се влачи и битката продължаваше да се разгаря. Първоначално защитниците отстъпиха до самите основи на Ледената кутия и зеленчуковата каша поизцапа белия емайл, когато последният сражаващ се патладжан отдаде живота си, след което ходът на събитията се промени и защитниците изблъскаха разбойниците обратно до брега, където завоевателите бяха натикани до колене в реката, биейки се на живот и смърт. Цели четири часа нито една от страните не успя да спечели решаващо преимущество. Атака и контраатака се редуваха една след друга напред-назад, докато повечето сражаващи се бяха осакатени или мъртви, поне доколкото можеше да бъде мъртва една рисунка. Увисналата врата на Ледената кутия бе надупчена на решето от оръдейни гюлета и напомняше карта на Луната, но Сграбчващия Джон отдавна бе привършил мунициите и оръдията мълчаха. В момента последните защитници се сражаваха тук-там с няколкото останали пирати върху нарязаните на тънки ивици останки на своите храбри другари.
— Как ще се измъкнем оттук, когато това свърши, Орландо? — попита Фредерикс. — Без онзи индианец… Трябва ли да изминем целия този път покрай реката?
Орландо поклати глава.
— Откъде бих могъл да знам? Предполагам. Освен ако има други изходи. Не каза ли Костенурката, че в Ледената кутия имало хора, които могат да отговарят на въпроси? Сънльовци или нещо такова?
Фредерикс го изгледа непреклонно.
— Не, Орландо. Няма да стане. Нямам намерение да се натрисам в това чудо, за да търсим някакви идиотски чудовища. Забрави го.
— Няма друг начин, Фредерико. Трябва да разберем какви са правилата. Щом искаме информация, трябва да си платим. Хайде. Ако има изход оттук и той се окаже точно до нас, не би ли предпочел дребната неприятност да го откриеш, вместо да изминаваш целия този път до края на реката, както ти го каза?
— Малката неприятност. Дрън-дрън. Винаги става както ти кажеш, Орландо, а аз винаги плащам. Ти с твоите гениални идеи. А ако възнамеряваш да се катериш из това нещо, давай, но нищо не е в състояние да ме набута вътре.
— Бих казал, че по-скоро грешиш — обади се трети глас. Сграбчващия Джон Клещите пристъпи иззад ъгъла на бюфета. Улучената от стрелата на индианеца ръка беше бинтована с широко парче бял плат, но нямаше никакви следи от кръв.
На китката му един завинтен вместо хващащото устройство пистолет с дръпнат затвор бе насочен към тях двамата.
— Нали разбирате, отчасти благодарение на вас ми остана съвсем нищожен екипаж. Тъй че, боя се, че се нуждая от известна помощ, за да изтегля своето злато от Ледената кутия.
И се наклони към тях с театрална преднамереност. От толкова близо се виждаше по-ясно, че не е реален човек — ъгловатото му лице бе преувеличено грубо, а чертите му — отблъскващо загладени, като кукленски.
— Значи пиратите ти победиха? — попита тъпо Орландо. Беше бесен на себе си, че са го издебнали в гръб.
Капитанът никога не би могъл да се добере на по-малко от петдесетина метра до истинския Таргор, без да бъде забелязан.
— Мисля, че я наричаха пирова победа. Сграбчващия Джон посочи с куката към стихналото бойно поле, задръстено с останките на нападатели и защитници. Нищо не помръдваше.
— Но пък това означава, че са останали съвсем малко оцелели, с които да споделя моята заслужена плячка. — Той насочи пистолета към тях. — Тъй че се вдигайте. А ти, човече — обърна се към Орландо той, — ако имаш нещо по-топло от този абсурден акробатски костюм, съветвам те да го облечеш. Вътре е доста хладно, както съм информиран.