Докато се промъкваха през зеленчуковата салата върху бойното поле, Орландо си намери една фланела и дълги до прасците панталони, чийто собственик не се забелязваше наоколо, явно ударен толкова силно от пшеничен снаряд, че направо бе изхвърчал от дрехите си. С капитан Клещите, никога на повече от метър-два зад тях, но постоянно нащрек да не се приближи достатъчно, за да бъде атакуван и обезоръжен, те се изкатериха върху най-долния рафт на Ледената кутия. Думите на капитана се оказаха пророчески: въздухът отвъд вратата наистина беше много студен и независимо от допълнителното си облекло Орландо се разтрепери, преди да бе изминала и минута от влизането им.
Долният рафт бе претъпкан с обиталища както всички останали кътчета в Кухнята, които бяха видели, но всевъзможните кутии, буркани и съдове бяха празни — един замразен призрачен град. Докато се придвижваха по главната улица между кутиите, вятърът подухваше през отворената врата, шумолейки в една захвърлена салфетка. Успяха да се прехвърлят на втория рафт от върха на най-високата картонена кутия, върху чийто опустял етикет се четеше: „Корабът на пустинята — пресни фурми“. Трагикомичната кончина на нейния гърбав обитател Орландо бе видял на бойното поле, когато един пират хвърли върху гърба й шепа слама и в резултат камилата се счупи наполовина.
Вторият рафт беше също така безлюден. На една улица зееха отворени изоставените картонени кутии за яйца, тъй като наредените доскоро в тях безстрашни воини се бяха хвърлили надолу от същия този рафт срещу завоевателите, когато в един критичен момент защитата щеше да се пропука и пиратите щяха да щурмуват самата Ледена кутия. Няколко от саможертвените камикадзета все още лежаха в основата на Ледената кутия, застинали на сантиметри от целта си и балсамирани в собствения си белтък.
Продължиха два рафта по-нагоре, без да срещнат друго живо същество, което им отне доста повече от час в едно пътешествие, което включваше няколко скока като върху батут върху опаковани в целофан бокали и едно страховито пълзене по люлеещата се дръжка на чекмеджето за месни и млечни хранителни продукти. Накрая, на най-горния рафт, близо до задната му страна, упорството на Сграбчващия Джон бе най-после възнаградено.
Върху синьо порцеланово блюдо лежеше хартиен чувал, от който се бяха изсипали детски коледни лакомства — овални дъвки като блестящи цветни перли, ментови пръчици, увити в хартия карамелчета… и купчина искрящи златни монети.
Сграбчващия Джон залитна напред с грейнало от алчност и възторг лице.
— Най-обикновен шоколад! — пошепна Фредерикс. — Имитация на златни монети за дечурлига!
— Съкровището! — тържествуваше пиратският капитан. — О, прелестна Фортуно, най-после ми принадлежиш! Ще си купя два кораба — не, три! Екипажи ще им бъдат най-гадните и отвратителни наемници изпод мивката и иззад боклукчийските кофи и ще си плячкосваме на воля. Ще стана господар на цялата Кухня!
Притисна между куката и пистолета една от монетите, голяма колкото капак на делва, вдигна я нагоре и след като заплаши с дулото Орландо и Фредерикс да не мърдат от местата си, закуцука към перваза на рафта, за да се наслади на блясъка й на светлината на Крушката.
— Винаги съм знаел, че ме очаква златна съдба — злорадстваше той.
Размаха-монетата във въздуха, след което я притисна здраво до гърдите си, сякаш можеха да й поникнат криле и да отлети.
— Знаех си! Нима един гадател не пророкува на моята майка, че ще умра като най-богатия и благороден мъж в Кухнята?
Докато стоеше така, застинал в безмълвен екстаз, слаб шум наруши тишината, някакво кратичко „туп“, като почукване с кокалчето на пръст по масата. Сграбчващия Джон се озърна на всички страни да открие причината, след което обърна очи надолу. Една стрела с пера бе поникнала в центъра на златната монета. Върху лицето на пиратския капитан се появи израз на умерена изненада, докато се извръщаше към Орландо и Фредерикс. Опита се отново да вдигне монетата, за да я огледа, но тя сякаш бе залепнала. Докато гледаше втренчено върха на стрелата, забола монетата върху гърдите му, изразът му се промени, сякаш започна да проумява какво се бе случило, олюля се, направи крачка назад и се строполи от рафта, а златното фолио проблесна в мига, в който изчезна от погледите им.
Докато Орландо и Фредерикс продължаваха да гледат слисани, две ръце се хванаха за ръба на рафта точно на мястото, където бе застанал пиратският капитан, след което един черен силует се изтегли нагоре и стъпи на рафта, обърнат с лице към тях.