— Лош човек вече умрял — поясни вождът Подпалващия всичко наред.
Орландо прилази до ръба и погледна надолу. Далеч под него Сграбчващия Джон Клещите беше едно дребно, тъмно, съвършено неподвижно петно върху линолеума в основата на Ледената кутия. С разпереното под него наметало приличаше на смачкана муха.
— Ние… ние мислехме, че си ни изоставил — започна да заеква Фредерикс. — Бебето ти добре ли е?
— Пепъс в лодка — отвърна вождът, което всъщност не беше отговор на зададения въпрос. — Сега отиваме.
Орландо се обърна и се запъти навътре по рафта.
— Първо искам да разбера дали наистина има някакви Сънльовци, както твърдеше Костенурката. Трябва да им задам един въпрос.
Индианецът го изгледа многозначително, но само подхвърли:
— Сънльовци там горе — посочи с палец той към тавана на Ледената кутия над главите им.
— Какво, горе върху покрива? — попита Фредерикс.
— Сигурно има нещо като фризерно отделение — предположи Орландо. — Можем ли да се качим оттук?
Вождът ги заведе до стената на рафта, в която редица от дупчици явно бе предназначена да служи за преместването на рафта на различни височини. Покатериха се малко нагоре; когато главата му опря в тавана, протегна ръка над горния ръб и потупа по нещо, което не можеха да видят.
— Тук.
С помощта на индианеца Орландо успя да се покатери покрай него и стъпи на тънкия перваз под една врата, която, изглежда, бе малко по-лека от главния портал на Ледената кутия. Докато седеше свит до нея, почувства прииждащия на вълни студ. Погледна към шеметния пейзаж под себе си и си помисли, че намерението му едва ли бе сполучливо. За да отворят портала, пиратите бяха използвали гигантско оръдие. Как биха могли той и Фредерикс да помръднат това нещо, ако нямаха поне пневматичен чук и взривни капсули? Без особена надежда да успее, той се подпря в ъгъла между перваза и ледената врата и пъхна меча си в цепнатината под долния край на вратата. Острието застърга по ледените кристали, но не срещна друга съпротива. Натисна дръжката и бе изумен от обстоятелството, че вратата поддаде толкова лесно.
— Какво си намислил, Гардинър? — извика отдолу Фредерикс. — Не виждаш ли, че висим на някаква стена само на десетина сантиметра от ръба, тъй че има по-приятни неща, с които бихме могли да се заемем.
Орландо събираше сили за следващия опит. Притисна пети в заскрежения перваз и напъна. В първия момент не се случи нищо друго, освен, че се плъзна към ръба, при което за един кратък миг сърцето му се разтупка от възможността да се размаже на пода до Сграбчващия Джон. След което вратата на Фризера се отвори със скърцане. Огромният й ръб замалко не го изхвърли от ъгълчето, където се бе свил. Постепенно го обгърна облак пара.
— Успях! — изкрещя той и се опита да се вмъкне вътре. Металният праг бе толкова студен, че кожата му залепна за него, и когато се опита да се освободи, почувства такава зашеметяваща болка, че едва не политна в нищото назад. След като успя да запази равновесие, притисна се към перваза и изчака пулсът му да се нормализира.
— Вратата се отвори! — извика на Фредерикс той. Дяволски студено е!
— Направо ме съсипваш, Гардинър — отвърна приятелят му. — И това ако не е изненада.
Орландо размаха ръка в стелещата се пред очите му мъгла. Непосредствено зад входа подът на Фризера бе застлан с дебела до глезените покривка от скреж, също студена при докосване, но далеч не толкова, колкото замръзналият метал. Вътре беше тъмно: проникваше единствено мъждукащата светлинка на Крушката над главите им. Орландо не виждаше нищо във вътрешността на Фризера — само на няколко крачки всичко тънеше в плътна сянка, — но беше изненадващо просторно.
— Идваш ли?
— Добре! Добре!
Главата на Фредерикс се показа в зейналия вход.
— Никога не си в състояние да се спреш, нали? Защо просто не се задоволим, че сме живи, и не се измъкнем оттук?
— Защото си мисля, че това място Адърланд има свои правила като всички светове игри.
Орландо пристъпи бавно обратно до ръба и подаде ръка на приятеля си, за да му помогне да се качи.
— Все още не знам какви са, но бас ловя, че съществуват по свой си начин. А имаме и въпроси, не съм ли прав?
— Доста при това — призна Фредерикс. — Но първият, който никога не съм те чувал да зададеш, е: „Защо си търсим белята?“