— Къде е вождът?
— Смята, че си позволяваш твърде много. Няма да дойде — дори не съм сигурен дали ще ни изчака, Гардинър. Всъщност не знам и…
— Шшшт. — Орландо вдигна пръст пред устата си. — По-тихо — май не бива да вдигаме шум. Както и да е, вече сме тук — дай да огледаме.
Фредерикс се опита да възрази, но усети, че Орландо внезапно бе станал сериозен, и замълча. Когато спряха на едно място, мъглата около тях се надигна, скривайки краката им, сякаш бяха затънали в облак. Фредерикс ококори очи, когато обгърна с поглед бялата пустош. Орландо го бе почувствал вече. Фризерът не бе като другите места в този нарисуван свят. Зад тишината се спотайваше някакво притаено внимание, сякаш нещо, вероятно именно мъглата и ледът, ги наблюдаваше с дремещо любопитство.
Орландо закрачи към вътрешността на Фризера и замръзналата кора под краката му се трошеше, пронизвайки тревожно възцарилата се миг преди това тишина. Приятелят му поклати глава, но го последва. След няколко крачки проникващата през отворената врата светлина зад тях се превърна в бледо сияние в мъглата. Фредерикс хвърли тъжен поглед през рамо, но Орландо бе непоколебим. Когато очите му свикнаха със странния дрезгав сумрак, започна да различава подробности, които не бе забелязал дотогава. Все още не се виждаше нито една от стените на Фризера, а дълбините му продължаваха да тънат в мъгла и сенки, но успя да различи покрива — леко заскрежена гладка бяла повърхност на разстояние около три пъти колкото ръста му над тях, — а неясните допреди малко очертания се оформиха като конкретни силуети в мъглата пред тях, струпани тук-там като могилки върху заледения под и покрити със сняг блокчета, сякаш надгробни плочи на древни мъртъвци.
Когато доближиха една от могилите, Фредерикс забави колебливо крачка. Орландо се чувстваше, като че ли бе навлязъл в чужда територия. Ако предназначението на останалата част от този комиксов свят бе най-вече да развлича създателите си, Фризерът бе май нещо съвършено различно, място, което не принадлежеше никому… по-скоро появило се, отколкото създадено.
Спряха пред вледенената гробна могила, заобиколени от облаците пара от собственото си дихание. Чувството, че са на чуждо място, че са чужденци тук, отново връхлетя Орландо. Накрая той посегна и внимателно почисти пласт скреж.
Появилата се отдолу бонбонена опаковка имаше неочакван комичен ефект. Сред безкрайната белота наоколо грейнаха шокиращо ярки цветове. Но под надписа „Лактови пуканки «Късметлийче»“ имаше снимка на дете, която с вцепеняващата си достоверност приличаше не толкова на щампа върху опаковка, колкото на истинско опаковано тяло. Момчето беше по къси панталонки и с карирана ризка, както и със старовремска причудлива шапка. Очите му бяха затворени, а устата леко открехната. В първия момент Орландо си помисли, че е нечия ужасяваща шега — опаковка със снимка на мъртво дете. Но Късметлийчето помръдна, очите под клепките леко заблещукаха, ноздрите потрепнаха и до слуха им достигна слабичък, унил гласец:
— Студено… тъмно… Къде…?
Орландо се запрепъва назад и замалко не събори Фредерикс. Без да се усетят какво правят, стиснаха ръцете си и се отдалечиха от гробната могила.
— Това е отвратително — прошепна най-после Фредерикс. — Да се махаме.
Орландо поклати глава, опасяваше се, че ако заговори, ще изгуби присъствие на духа. Задърпа Фредерикс все по-далеч от могилата и все по-навътре във Фризера, но не можеше да се отърси от гледката на спящото дете. Най-после успя и се върна да заглади скрежа върху бледото лице на Късметлийчето, и след това се завърна при Фредерикс. Продължиха мълчаливо нататък.
Около тях могилите ставаха все по-високи, някои колкото картонените къщи от долните лавици и всички до една непроницаеми и тайнствени поради покрилия ги лед. На някои места, където скрежът беше по-тънък, се показваха лица като през плътно, зацапано стъкло. Повечето, изглежда, бяха деца, както и стилизирани животни и други, по трудно разпознаваеми същества, всички потънали в хладна дрямка. Въздухът се изпълни с гласове, призрачни мърморения, които Орландо първоначално сметна за халюцинации — тихи ридания за отсъстващи майки, протести срещу мрачните блуждаещи звуци, безплътни като стенещ в комина вятър.
Заобиколен от тези жалостиви, ужасени гласове, Орландо вече не знаеше със сигурност, какво всъщност търси. Идеята, да се опита да зададе въпроси на тези Сънльовци, да ги върне към нещо като будно състояние, му се струваше отблъскваща. Започваше да си мисли, че Фредерикс отново бе прав и че проникването в това място бе една отвратителна грешка, когато видя стъкления ковчег.