— Ще намерим своите приятели на кое на Приам? — попита Орландо. — На стените на Приам?
— Той пристига. — Гласът й ставаше все по-слаб. — Моля ви, оставете ме да си вървя. Не ме ли разбирате? Аз… загубих… моята…
Останалото изрече твърде тихо, за да бъде чуто. Клепачите се плъзнаха надолу и скриха огромните тъмни очи.
Докато стояха в тишината, мъглата отново се надигна и скри напълно ковчега. Орландо се обърна, но едва видя Фредерикс, макар приятелят му да бе само на една ръка разстояние. Доста време Орландо се чувстваше угнетен от смазващо чувство на печал, мъка, която не беше негова собствена, но го накара да онемее.
— Мисля, че трябва да вървим — започна най-после той, но светлината се промени и внезапно всичко стана необяснимо различно.
— Орландо…?
Гласът на Фредерикс прозвуча от огромно разстояние. Орландо протегна ръка, но пръстите му, отначало опипом, а след това като обезумели сграбчваха въздуха, без да напипат нищо. Приятелят му бе изчезнал.
— Фредерикс? Сам?
Мъглата около него започна да проблясва, някакво дифузно сияние, от което целият свят стана полупрозрачен, сякаш беше хванат в капан в центъра на парче кварц. Светлината, която първоначално представляваше само една сравнително по-ярка белота, преля в някакъв неназовим цвят, отсянка, която в един невъобразим спектър, в който червено не съществува, би попаднала направо между виолетовото и оранжевото. Ужасяващ, наелектризирващ страх скова Орландо, лиши го от всякакво усещане за горе и долу, изтика стените и пода надалеч, вследствие на което самата светлина се превърна в празнота, в отсъствие и в него той бе единственото живо същество, което пропадаше безконечно в кошмарното оранжево-лавандулово нищо.
Нещо го сграбчи в себе си — нещо, което беше празнотата, но не беше празнотата. То заговори в главата му. Той стана неговите думи — оформянето на всяка една, от които беше болезнено, както и самото й помисляне, един нечовешки мощен страдалчески вой.
„Ярост“ — проговори то вътре в него. Мислите, чувствата изпълниха цялата вселена, обърнаха го наопаки, гол насред великата празнота. „Болят нещата“ — каза то и Орландо усети как то боли и каква болка би причинило и на други. „Сам“ — каза то.
Частицата от него, която все още беше Орландо, разбра внезапно и вцепенено, че има нещо по-страшно от смъртта.
„Черната планина.“ Думите също бяха привидение, черен шип, който се протягаше толкова нависоко, че самите звезди бяха изтласкани встрани върху нощното небе, нещо така зашеметяващо ужасно, което се преобразува от невероятност в абсолютно богохулство. „Убий всичко. Моите деца… моите деца… убий всичко.“
След което изчезна и празнотата отново се обърна наопаки с тих плясък, побрал сякаш в себе си всички мълнии. След това мъглата и белотата избухнаха отново около него. Орландо падна по лице върху заснежения под и зарида със сълзи, които замръзваха моментално върху клепките и бузите му.
Малко по-късно Фредерикс беше до него така неочаквано и напълно, че беше твърде трудно да се повярва, че приятелят му въобще бе изчезвал. Орландо се изправи. Погледнаха се един друг. Независимо че видяха Питлит и Таргор, въображаемите герои в една детска игра, и двамата знаеха, без да споменават дори една дума, че другият беше чул същите неща, беше усетил същото неописуемо присъствие. В момента нито имаха какво да си кажат, нито изпитваха нужда да го сторят. Разтреперани и мълчаливи, те се върнаха обратно покрай могилите през вече смълчания Фризер и накрая се дотътриха до мястото, където мъглата изтъняваше.
Вождът Подпалващия всичко наред ги очакваше до вратата на Фризера. Той ги изгледа и поклати глава, с огромните си ръце внимателно им помогна да достигнат до долния рафт, както и при дългото им спускане до основата на Ледената кутия.
И двамата едва пристъпваха. Вождът ги подкрепяше да не паднат, докато не оставиха бойното поле далече зад гърба си, след което намериха едно защитено местенце в основата на бюфета, където можеха да се прислонят, и накладе огън. Докато гледаха втренчено с тъпо изумление проблясъците на пламъците, той стана и изчезна в тъмнината.
Отначало мислите на Орландо бяха дребни и незначителни, не особено съществени, но след малко първата реакция от шока започна да отзвучава. Когато малко по-късно вождът се завърна с Костенурката и носеше в ръце спящото, увито в одеяло бебе (темето на Малка искра беше почерняло, но иначе му нямаше нищо), Орландо успя дори лекичко да се усмихне.