В един по-мек ден, когато слънцето грееше на небето, а то тънеше в синева, той и баба му излязоха на разходка. Последните снеговалежи бяха покрили всичко и докато крачеха бавно през полето, не забелязваха никакви признаци на човешко присъствие с изключение на далечния пушек, от един комин, а така също и никакви следи по снега освен от собствените им гумени ботуши, тъй че просналият се пред очите им пейзаж изглеждаше девствен и първобитен. Когато накрая стигнаха до едно място сред живия плет от дървета, зад който се спускаше полегата долчинка, баба му внезапно спря. Беше протегнала ръце и — с неузнаваем глас, едновременно приглушен и развълнувано напрегнат — каза: — Погледни, Поли, не е ли прекрасно! Не е ли съвършено! Сякаш сме се върнали в самото начало. Сякаш целият греховен свят тъкмо започва! — Стиснала облечените си в ръкавици с един пръст юмручета пред лицето си като дете, което си пожелава нещо, тя бе добавила: — Не би ли било чудесно?
Изненадан и леко притеснен от превъзбудата й, той се бе опитал да погледне около себе си през нейните очи — но опитът му в последна сметка се бе оказал неуспешен. Имаше нещо красиво в този мираж на празнотата, на възможността, но той беше само на седем години и не усещаше това, което малко или повече усещаше баба му, че по някакъв начин хората бяха унищожили всичко, а и беше достатъчно мъничък и мисълта за един свят без познати места и хора, един свят на чиста и хладна самота, го притесни.
Дълго бяха останали така, загледани в пустия зимен свят и когато най-после се обърнаха — Пол, тайно облекчен, че стъпва в собствените им обърнати следи, крачейки по пътеката от трохи, която извеждаше от тревожната гора на самосъжаленията на възрастните, — баба му се усмихваше широко сама на себе си и си тананикаше някаква песничка, която той едва долавяше.
Пол се бе опитал, но не бе успял да надникне в гледката, която се бе разкрила пред вътрешния й взор преди толкова много години. Но сега, изглежда, най-ненадейно се беше оказал именно в света на нейните въжделения, свят — съществувал хиляди поколения преди невъобразимо далечното детство на неговата баба, — за който тя можеше само да бленува.
„Да, ако можеше бабче Джонас да види това — помисли си той. — Господи, колко ли щеше да й хареса! Това наистина е началото — далеч преди шибаните политици и гадните шоупрограми по мрежата, и грубите и вулгарни хора, и всички тези чуждестранни ресторанти, в които поднасят ястия, чиито имена тя не можеше да произнесе.
Сигурно щеше да си помисли, че е попаднала на небето.“
Сети се, разбира се, че биха възникнали проблеми, ако пожелаеше да й поднесат чаша добър чай.
Човеците се придвижваха в привидно разпокъсан строй в подножието на един обрасъл с гора хълм, спускайки се по един покрит със сняг дълъг склон, прорязан от неправилни по форма варовикови зъбери. Източените сенки на дърветата се бяха проснали напреко на пътя им като чертеж на непостроена стълба. Бързо се смрачаваше и небето, което допреди малко сияеше в мекото сиво на гълъбова гръд, постепенно потъваше в по-хладни и мрачни тонове. Пол внезапно се запита за първи път не кога, а къде на света се намира в момента.
Дали е имало неандерталци навсякъде, или само в Европа? Не можа да си спомни. Малкото, което знаеше за праисторическото човечество, бяха някакви жалки, разхвърляни отломки — скални рисунки, лов на мамути, старателно издялани от камък сечива. Потискащо беше, че не си спомня нищо друго. Героите в научнофантастичните филми, изглежда, винаги знаеха полезни неща за местата, където ги отвеждаше пътуването във времето. Ами ако пътешественикът във времето беше посредствен ученик по история? Тогава?
Варовиковите зъбери бяха станали повече, огромни издатини, които стърчаха косо от земята, призрачни издължени силуети, не така блестящи в привечерния здрач, както вездесъщият сняг. Тичащия Надалеч забави крачка и пропусна другите, докато изостаналият на опашката Пол най-после се изравни с него. Без да отрони думичка, брадатият ловец закрачи редом с него и останалият без дъх Пол изпита удовлетворение от постъпката му.
Достигнали завоя при огромна скала, Пол съзря отблясъците на топла жълта светлина върху снега. В широка пролука сред скалистата фасада се очертаваха силуетите на странни кокалести фигури, стиснали копия в деформираните си ръце, и всичко това в миг припомни на Пол приказките за мостчета на троли и за вълшебни могили. Тичащия Надалеч го хвана за лакътя и го побутна напред: когато наближи входа на пещерата, успя да види, че пазачите бяха просто по-възрастни представители на Човеците, изкривени от възрастта, оставени тук да защитават комуналното огнище също като британското военновременно опълчение.