Мърсър разбра какво бе имал предвид Жан-Пол, когато каза, че отдел „Хигиена“ е пуснал топката. Те наистина пускаха дървена топка с тегло петстотин килограма в каналите, за да ги изчистят от боклуците, вкарани от продължителните дъждове.
Кълбото се търкаляше към тях с невъобразима сила, тласкано от тонове вода. От пролуките между топката и стените на тунела струеше вода. Мърсър побягна, като запали резервното фенерче, което бе взел на входа на катакомбите. За миг се обърна и видя, че китаецът куца зад него — явно бе ударил крака си, когато Мърсър го бе дръпнал в дупката. Огромната сфера го настигаше.
Стрелецът сигурно разбра това, защото миг преди да бъде смазан, се обърна към топката, изкрещя и после търкалящата се топка го премаза, без да остави и следа от него, сякаш никога не бе съществувал. Мърсър събра последните си сили и хукна да търси изход.
Видя купчина пясък, която блокираше половината тунел, и я прескочи, после се претърколи, стана и продължи да бяга. Погледна през рамо и видя как топката се блъска в пясъка. Спря само за секунда, после продължи неумолимото си търкаляне, сякаш го преследваше съзнателно.
Каналът зави няколко пъти. Мърсър тичаше с всички сили. Знаеше, че ако се обърне, ще замръзне от ужас и дървената топка ще го премаже.
Точно когато отново започна да губи сили, фенерчето му освети ниша в стената, някакъв вход с метална врата. Мърсър стигна до нишата само няколко метра преди кълбото и натисна дръжката на вратата. Тя изскърца и се отвори и той се вмъкна в по-тесен тунел, минаващ успоредно на главния канал. Сферата профуча покрай отворената врата, преди Мърсър да успее да я затвори. Заля го стена от вода, която го прикова в отсрещната стена. Той падна и се задави от мръсната вода, напълнила устата му.
След като няколко минути кашля и повръща, Мърсър стана и отново влезе в главния канал. Тунелът беше изчистен и в средата течеше спокоен поток вода. Мърсър продължи да върви по него, защото знаеше, че ще стигне до изходна тръба, където хигиенистите чакаха да приберат дървената топка. След петнайсетина минути чу гласове, отекващи във влажния тунел.
Напрежението от последните два часа изчезна. Трябваше да се подпре на стената, за да не падне. Погледна куфарчето и отново се запита в какво са го забъркали. Знаеше, че по-късно желанието му да разбере истината ще се засили, но в момента искаше само да излезе от зловонния лабиринт.
Като залиташе, той се приближи до хигиенистите, които се появиха със специалната си лодка от един страничен тунел. Всички бяха с високи гумени ботуши, дебели ръкавици и каски с фенерчета. Стреснаха се, когато го видяха да излиза от мрака целият в мръсотия. За Мърсър бе истинско облекчение да ги види.
Водачът на екипа се съвзе и извика на френски:
— Как се озова тук?
Мърсър се усмихна уморено.
— Да речем, че парижките тоалетни имат страхотни казанчета.
След като разказа измислена история, че са го пребили и обрали и е бил хвърлен през капак в канала, Мърсър убеди работниците да го върнат горе, да му позволят да използва банята им, за да се изкъпе, и дори да му дадат дрехи. Нямаше намерение да изпълнява обещанието си да отиде в полицията, за да обясни какво му се е случило. Последното, което му трябваше, беше официално разследване на събитията, преди да влезе в катакомбите. Не бе казал на таксиметровия шофьор името на хотела, където бе отседнал, и в багажа му нямаше нищо, което да издаде самоличността му. Дори полицията да успееше някак да го свърже със случилото се, той вече щеше да е на половината път до Панама.
Инстинктът му подсказваше да се крие до полета на следващия ден, но му трябваше незабавна медицинска помощ. Мърсър знаеше как да я получи, без да повдига твърде много въпроси. Купи си прилични дрехи и се регистрира в хотел „Крийон“ на Плас дьо ла Конкорд, а после помоли портиера да му доведе лекар с пълна чанта антибиотици и неразвито чувство за любопитство.
Час по-късно, натъпкан с лекарства и след като се изкъпа за втори път, Мърсър се обади на Жан-Пол Дерозие и не се изненада, като разбра, че бившият му съученик не си е вкъщи.
— Обади се и каза, че ще се прибере утре — съобщи Камила, съпругата на Дерозие.
— Не си ли изненадана?
— Не — призна тя. — Той спомена, че може да стане така.
— Тогава знаеш, че Жан-Пол ме вкара в капан, нали?