— Ало? Ало? От Токио ли се обаждате? Не те чувам, Мърсър. Ало?
Мърсър се усмихна. Изобщо не се бе съмнявал, че Хари ще го развесели след случилото се в катакомбите. Навъртя трети телефонен номер, като продължаваше да се усмихва. Страхуваше се от обаждането. Усмивката му повехна, когато започна да осъзнава какво му казва Мария, макар че тя не разбираше колко са важни думите й.
— Гари не отговаря от няколко часа — съобщи Мария Барбър на фона на звуците на латиноамериканската музика, разнасяща се от стереоуредбата. — Знаеш, че не си купува нова техника. Предавателят му вероятно пак се е повредил.
— Сигурна ли си? — Мърсър успя да прикрие безпокойството си. Не вярваше, че радиостанцията се е повредила. Все пак трима убийци се бяха опитали да откраднат дневника, който му бе необходим, за да довърши търсенето на съкровището си.
— Si. Утре ще го поправи и ще се обади. Винаги прави така.
— Би ли продължила да го търсиш? Ще се обадя пак, преди да замина.
— Понякога са му нужни един-два дни да го поправи. Но ще го потърся.
Мърсър изпи втората от трите водки с лимонов сок, които бяха донесли в стаята му, и започна последната. Още няколко водки може би щяха да замъглят мислите, които го измъчваха, но той не търсеше успокоение. Искаше отговори. Предполагаше, че загадъчният участник в търга на Жан-Пол е изпратил убийците. Те, от своя страна, бяха наели уличен крадец да отмъкне куфарчето, за да се дистанцират от престъплението. Но кой бе застрелял младежа само на няколко крачки от колата за бягство? Съмняваше се, че Жан-Пол знае. Камила бе казала, че мъжът й бил принуден да даде дневника на Мърсър. От кого?
Какъвто и да беше залогът, Мърсър знаеше, че отговорите няма да са такива, каквито очаква. Не вярваше, че Гари Барбър е открил съкровище. В джунглата бе скрито нещо друго, за което някои хора бяха готови да убиват, нещо на бреговете на притока на Рио Туйра, наречен от Гари Реката на руините.
По река Туйра, Панама
Външният мотор на лодката издаваше гърлено ръмжене, което правеше разговора невъзможен. От двигателя се разнасяше облак противен синкав пушек. Мърсър седеше на носа. Въздушната струя, предизвиквана от движението им, изсушаваше потта по ризата му. В краката му имаше евтина брезентова чанта с дрехи и други необходими неща. Зад него седяха местните водачи, които бе наел в Ел Реал, най-близкия град с летище до мястото, където работеше Гари.
Мария Барбър също беше в лодката — седеше между Мърсър и туземците. Безизразният й поглед бе вторачен в непроходимата джунгла около тях. Мария не беше такава, каквато си я бе представял Мърсър. Вече не приличаше на тъжната девойка от снимката, която му бе показал Гари. През годините, откакто бе направена, Мария бе заменила страданието, изписано в очите й, с обиграни маниери, подхождащи повече на жителка на Маями, отколкото на беднячка от предградията на Панама Сити. Цветът на кожата и чертите на лицето й показваха силно европейско влияние, което в Централна Америка все още се смяташе за признак на благородство, и тя сияеше от здраве. Въпреки суровата обстановка си бе сложила грим и червило и бе облечена в тропически дрехи, два пъти по-скъпи от онези, които си бе купил Мърсър. Цветът им беше само един оттенък по-тъмен от лицето й.
Мърсър се бе срещнал с нея в Давид, град близо до границата с Коста Рика. Обстоятелствата изискваха да пожертва удобството си, за да стигне по-бързо от Франция до Панама, затова той промени маршрута си и спести петнайсет часа. Пътува с авиолинии, за които изобщо не бе чувал, и смени нощния престой на Мартиника с три неспокойни часа сън на летище „Бенито Хуарес“ в Мексико. Мария слезе от частния самолет, който Мърсър бе наел за нея в Панама Сити, така, сякаш бе родена за подобно пътуване, облечена в семпла копринена рокля, с наниз от перли на врата и лъскави обеци. Обаждането му от телефонен автомат в Давид й бе дало само един час, за да стигне от апартамента си до летището, и изглежда, я бе заварило да се приготвя за елегантна сутрешна среща. Когато се ръкуваха, Мърсър долови отличителното ухание на парфюма „Обсешън“. Ноктите й бяха лакирани в лъскаво червено.
Макар че Мърсър й разказа за опита да бъде откраднат дневникът на Лепине, Мария не изглеждаше обезпокоена от мълчанието на съпруга си, което продължаваше вече двайсет и четири часа. При нормални обстоятелства Мърсър би приел обяснението, че Гари няма модерна техническа апаратура: все пак той не разполагаше с банкови сметки, на каквито се радваше Мърсър, откакто правеше анализи на неексплоатирани мини за мултинационалните минно-геоложки компании — но въпреки това връзката с дневника беше толкова ясна, че Мария би трябвало да се позамисли. Като се имаха предвид промените в нея, беше очевидно, че тя вече не е младата девойка, благодарна на Гари, че я е измъкнал от бедняшките предградия. Може би същите тези промени вече слагаха и край на брака им. Въпреки грешките си Гари беше честен и трудолюбив човек и живееше скромно. Мърсър не можеше да си представи, че жената пред него би прекарала повече от няколко часа далеч от удобствата на големия град.