От друга страна, Мария бе третата съпруга на Гари. Първите две го бяха напуснали, защото погрешно бяха предположили, че Гари ще се откаже от трудния си начин на живот. Мърсър реши, че и този брак се е отправил в същата посока.
Мария искаше да чака в Давид и отново да опита да се свърже с Гари, но Мърсър настоя незабавно да отлетят за провинция Дариен. Даде й достатъчно време да се освежи на летището, преди частният самолет да се понесе във въздуха и да се отправи към Ел Реал.
В крайречния град с население три хиляди души Мърсър я накара да наеме лодка и водачи, тъй като не знаеше испански. Местните жители познаваха Гари и собственикът на лодката поиска приемлива цена, при условие че вземат и тримата му братовчеди, въоръжени с карабини. Повечето наркотрафиканти и бунтовници действаха на север, близо до брега на Атлантическия океан, но никой не искаше да рискува с колумбийците.
Ел Реал бе на час и половина път зад тях. Лодката навлизаше все по-навътре в джунглата. Слънцето беше високо в небето и хвърляше отблясъци по реката. Водата беше тъмна като силен черен чай, сигурно от падналите листа. От време на време по бреговете се виждаха пясъчни плитчини и места, където завоите бяха изкопали малки скални тераси, но като цяло гледката бе скрита от джунглата — хаос от преплетени растения, дървета и лиани, през които не се виждаше нищо освен тънка ивица небе. Палитрата от багри включваше синьо небе, черна вода и милиони оттенъци на зеленото, от тъмносмарагдово до светломентово. И пъстрите проблясъци на птиците. Централната част на провинция Дариен беше едно от най-интересните места за любителите на птиците на света и в джунглата се мяркаха пера в поразително разнообразие от цветове. Толкова навътре в сушата малко птици бягаха от бръмченето на лодката.
Лодкарят намали оборотите и лодката спря. Вълните от движението й стигнаха до бреговете. Последва бърз разговор между смуглите латиноамериканци.
— Какво става? — обърна се Мърсър към Мария Барбър.
— Приближаваме се до притока, който Гари нарича Реката на руините. Водите там са непредсказуеми. Страхуват се да не заседнем в плитчина.
Мърсър огледа водата. По ленивото течение се носеха кафяви петна, явно от притока. Разговорът приключи и лодката потегли отново, този път много по-бавно отпреди.
„Изумително“ — помисли Мърсър. Преди по-малко от два дни се намираше в милионен град, а сега шестимата в лодката бяха единствените хора в радиус от много километри. Тъй като професията му го отвеждаше в най-отдалечените краища на света, изолацията не го тревожеше. Но не можеше да каже същото за Мария. Тя изглеждаше нещастна.
— Май не се чувстваш добре тук — отбеляза той.
— Да — отговори тя и след дълга пауза продължи: — Когато се запознахме с Гари, ходехме заедно на експедиции. Известно време беше забавно.
— Но вече не е?
— Гари има пари. Не е необходимо да живее в джунглата като див звяр. Имаме хубав апартамент в Панама Сити. И кола. Там съм по-щастлива.
— Знаеше, че Гари се занимава с това, нали?
— Да. — Тя си сложи червило, без да използва огледало. — Но не предполагах, че ще продължи толкова дълго. Защо един богат американец ще иска да живее в условия, в каквито аз живеех като дете? Не мога да го проумея.
Следващият логичен въпрос беше дали Мария още обича Гари, но Мърсър реши, че това не е негова работа, пък и всъщност не го интересуваше. Мария бе поискала да се махне от бедняшките предградия и желанието й се бе сбъднало, а Гари се бе сдобил с красива съпруга, много по-млада от него. Мърсър осъзна, че любовта няма нищо общо с това. Предположи, че обедната среща, която бе осуетил с обаждането си от Давид, е била с приятелки, и се зарадва, че след по-малко от седмица ще е далеч от Панама.
— Знаеш ли защо Гари иска да ме види? — попита Мърсър.
— Не съм сигурна. Реката на руините изтича от изгаснал вулкан. В него има езеро и водата се спуска от висок водопад. Напоследък той търсеше там. Може би е намерил нещо. Знам ли.