Дерозие продължи да обяснява качествата на дневника. На екрана зад него проблясваха снимки на отделни страници. Той говореше на френски, но макар че владееше свободно езика, Мърсър не можеше да се съсредоточи. Вместо да слуша информацията за книга, която не го интересуваше, той гледаше през прозорците. Искаше му се да бе имал време поне да смени ризата си след полета. Костюмът сякаш залепваше за тялото му, а връзката се впиваше във врата му.
— Ще започнем наддаването от петдесет хиляди франка — обяви в заключение Жан-Пол.
Посредничката с номер сто двайсет и седем кимна и публиката уморено въздъхна.
Мърсър веднага се досети, че загадъчният участник в търга манипулира наддаването, като обявява повече, отколкото е необходимо, за книгите, от които се интересува. За минута цената скочи на трийсет хиляди долара. Участниците кимнаха примирено на изкуственото завишаване на цената, защото разбраха, че ще загубят, но изглежда, изпитваха извратено задоволство от факта, че принуждават посредничката да плати много повече, отколкото струва дневникът. Невъзмутимостта и започна да се пропуква, когато наддаването премина границата от петдесет хиляди долара — два пъти и половина повече от предварителната оценка. Мърсър си представи гневния глас в слушалката до ухото й.
Постепенно останаха двама участници — загадъчният човек по телефона и един американец, когото Мърсър бе видял преди година на търг на „Кристи“ в Ню Йорк. Също като Мърсър, този човек бе дошъл заради любовта си към книгите, а не заради цената, за която може да ги препродаде. Мърсър си спомни, че е някакъв богат изпълнителен директор. Но на седемдесет и пет хиляди долара дори американецът ядосано поклати глава и се отказа.
— Продадено! — извика Жан-Пол, но не последваха обичайните аплодисменти за подобна висока цена.
Салонът вибрираше от нервно напрежение. Посредничката, представляваща участника в търга номер сто двайсет и седем, не вдигна глава, сякаш се срамуваше от деспотичната тактика, която бе принудена да използва.
— Обявявам двайсет минути почивка — обяви Дерозие. — Във фоайето има шампанско.
Мърсър взе една висока чаша от сервитьорката и зачака. Жан-Пол бъбреше със стари клиенти и се запознаваше с нови. Раната на кокалчетата на лявата ръка на Мърсър се отвори и той попи кръвта със салфетка. Участниците в търга може би се питаха кой е мъжът в костюм от Армани с разранени ръце, но никой не се приближи до него. Не че Мърсър изглеждаше неуместно. По-скоро бе сдържан, но явно се чувстваше по-удобно от тях въпреки мокрите си обувки и кървящата ръка.
Мърсър махна салфетката и обезоръжаващо сви рамене на една жена, която го гледаше, сякаш искаше да й каже: „Неприятно е, когато ти се случи, нали?“ Жестът беше весел и свойски, все едно той я бе преценил и тя бе издържала проверката му. Намръщената и физиономия се преобрази и жената му отвърна с усмивка.
Дерозие най-после се освободи от някаква възрастна жена със смешна синя шапка и се приближи до Мърсър. Двамата бяха еднакви на ръст, около метър и осемдесет, но Мърсър изглеждаше по-едър. Гладката кожа на Жан-Пол, дългите му мигли и подвижните устни го правеха красив по момчешки. За разлика от него, хубостта на Мърсър се дължеше на мъжествените му черти и дръзките му сиви очи, които можеха да бъдат привлекателни или гневни като арктическа буря. Мърсър не можа да си наложи да се обърне към Дерозие с цялото му име, затова направи компромис, като го нарече Жан.
— Все пак какво става тук, Жан?
Контрастът между двамата стари приятели беше очевиден, когато се ръкуваха. Пръстите на Жан-Пол бяха тънки и добре поддържани, а на Мърсър — осеяни с белези и загрубели като релефна карта, изобразяваща години на физически труд. Дерозие бе прекарал голяма част от живота си в Париж и английският му вече имаше слаб акцент.
— Mon Dieu, Мърсър, реших, че няма да успееш да дойдеш.
— Забавих се по работа в Юта и изпуснах самолета, който минава през летище „Дълес“. Нямах време дори да се отбия у дома. — Мърсър живееше в Арлингтън, предградие на Вашингтон. — Багажът ми е пълен с мръсни дрехи и проби за колекцията ми.
— Надявам се, че са златни.
— Ами! Една компания, проучваща медни залежи, иска да вземе значителен заем от инвестиционна банка и банкерите ме наеха да проверя геологичните доклади на компанията и да прегледам пробите, които са намерили, за да преценя дали твърденията им, че на обекта има богати залежи от медна руда, са основателни.