Мърсър презираше иманярите. Според него те не се замисляха за неблагоприятните изгледи за успех на усилията си и хранеха фалшивата надежда, че ще забогатеят изведнъж. Всички с изключение на неколцина шумно рекламирани и подкрепяни завършваха разорени и огорчени след десетилетия безрезултатен труд. Той ги сравняваше с хората, които си мислят, че държавната лотария е нещо като инвестиционен план. Но не можа да накара Гари да промени решението си и непреклонният жител на Аляска замина, изпълнен с ентусиазма, обрекъл на провал толкова много хора, разсъждаващи като него.
И все пак Мърсър трябваше да му отдаде дължимото признание. За пет години Гари не намери нищо, но това не сломи духа му. Дори бе по-развълнуван отвсякога. Наскоро си бе внушил, че е на вярната следа в издирването на най-голямото испанско съкровище. Преди месец се бе обадил на Мърсър, след като бе разбрал, че дневникът на Лепине ще бъде предложен на търг, и му бе предложил да плати половината цена само за да го прочете. Гари беше убеден, че последното парче от ребуса, който се опитва да разгадае, е някъде на страниците на дневника. Мърсър смяташе, че Гари се заблуждава, но въпреки това се съгласи със сделката.
И без това щеше да купи дневника поради простата причина, че се интересуваше от човека, който през 1879 година пръв бе предложил прокопаването на канал, какъвто Съединените щати бяха построили четвърт век по-късно. Дерозие имаше право. Мърсър наистина щеше да прочете дневника.
— Не, Мария. Още съм в Париж. Гари там ли е? Имам добра новина за него.
— Той е в провинция Дариен, на юг от Ел Реал — малко враждебно отговори Мария, която не споделяше интересите на съпруга си. — Пак се мотае около онази проклета река. Не съм го виждала от седмици.
— Можеш ли да се свържеш с него?
Последния път, когато се бяха срещнали, Гари показа на Мърсър снимка на много по-младата си съпруга. Тя беше хубава жена с катраненочерна коса, още ненавършила трийсет години, но гледаше сериозно и намръщено, сякаш беше много по-възрастна. Гари обясни меланхолията й с факта, че е израснала в Каско Виехо, предградие на Панама Сити.
— Да, вчера разговаряхме по радиостанцията. След час отново ще му се обадя.
— Кажи му, че съм взел дневника на Лепине и вдругиден ще съм в Панама.
— Той много ще се зарадва — малко по-въодушевено каза Мария. — Да дойда ли да те взема на летището?
— Да. Летя през Мартиника. — Стига да се изгладеха, дрехите в багажа му щяха да свършат добра работа в тропическата жега на Панама. — Ще пристигна към десет сутринта на седемнайсети.
— Гари каза, че иска да ти покаже нещо много важно. Настоя да те помоля да останеш тук поне седмица.
— Предай му, че ще видим — уклончиво отговори Мърсър. Не се бе прибирал вкъщи почти месец и смяташе да прекара в Панама не повече от два-три дни. Очакваше с нетърпение две спокойни седмици, преди да се яви в Белия дом за поредици от дълги скучни съвещания и срещи с персонала.
— Ще му кажа — обеща Мария. — Сутринта на седемнайсети ще се видим на летище „Токумен“, а после ще те заведа при Гари. А, и…
— Какво?
— Борбата с наркотиците в Колумбия принуди мнозина бунтовници да отидат в южната част на провинция Дариен. Просто исках да ти кажа.
— Благодаря за предупреждението — отговори Мърсър, но тя вече бе затворила.
Той се върна в салона, седна на мястото си и разсеяно се заслуша в хода на разпродажбата, като проявяваше интерес само когато се появеше нещо, свързано с Панамския канал. Както и преди малко, посредничката на участник номер сто двайсет и седем купуваше всичко, като често плащаше двойно повече от стойността на книгата. Мърсър знаеше, че такива купувачи обикновено изпращат на търговете мълчаливи участници, за да докладват срещу кого са наддавали. Огледа добре облечената тълпа, но не видя азиатци, макар че всеки от европейците можеше да бъде служител на загадъчния китаец.
В осемнайсет часа търгът приключи. Биологическият часовник на Мърсър показваше десет сутринта, но той беше много уморен и мислеше единствено как ще се прибере в хотела. Не беше спал от двайсет часа, а сутринта имаше среща в училището по минно дело на булевард „Сан Мишел“, близо до Люксембургските градини.
Жан-Пол отново беше в центъра на група хора във фоайето. Благодарение на участник номер сто двайсет и седем и изключително високата цена, платена за чертеж на Гюстав Айфел, Дерозие бе спечелил малко състояние и сияеше.