— Страхотен ден, Мърсър. Мисля, че вече постигнах рекорд, а големите неща тепърва ще се продават. — Той се обърна, за да представи човека до себе си. — Това е шефът на охраната Рене Брунесо.
Брунесо имаше атлетично телосложение и държане на военен инструктор. Оредялата му коса беше подстригана късо и гъстите вежди над черните му очи изпъкваха. Главата му беше квадратна, а острите му черти бяха отчасти скрити от неизбръсната брада. Беше облечен в лошо ушит костюм, посипан с пепел от цигари, а по зъбите му имаше кафяви петна от кафе.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Мърсър и после се обърна към Жан-Пол. — Изглежда, участник номер сто двайсет и седем ще я кара на жабешки бутчета, охлюви и други градински гадини, каквито ядете вие французите.
— Това ми напомня, че трябва да отидем да вечеряме някъде или поне да пийнем по чашка.
— Съжалявам, но този път няма да мога. Отивам в хотела и лягам.
— В „Крийон“ ли си отседнал, както обикновено?
— Не. Туристическото бюро имаше клиент, който отменил резервацията си в хотел на левия бряг на Сена, близо до кулата „Монпарнас“. — Високата двеста метра административна сграда се смяташе за грозна и фотографите умело я отбягваха, когато правеха снимки на Париж. — Изнудиха ме да я взема, така че клиентът да не изгуби депозита си.
— На гости при бедняците, а? — присмя му се Жан-Пол.
— Гарантираха, че е с четири звезди. Или май бяха хлебарки?
— Господин Дерозие — прекъсна ги Брунесо. Гласът му прогърмя от дълбините на широките му гърди. — Ще донеса Дневника на Лепине на доктор Мърсър и след това трябва да се погрижа за проблема, за който говорихме.
Светското лустро на Жан-Пол помръкна за секунда, после отново се върна.
— А, да, разбира се. Дневникът на Лепине.
Във фоайето още се разхождаха четирийсет-петдесет участници в търга. Беше странно, че Жан-Пол и Брунесо говореха на всеослушание за дневника, след като Дерозие бе казал, че не е за продан.
— Искаш да разгласиш на всички, че в края на краищата го продаваш? — попита Мърсър.
— Merde! Съвсем забравих. — Дерозие се огледа, за да се убеди, че никой не го е чул. — Мислех за друго.
— За жабешките бутчета? — пошегува се Мърсър, но Жан-Пол не реагира. — Добре ли си?
— Да. Съжалявам. А, ето го и Рене.
Шефът на охраната бе увил дневника в кафява хартия.
Мърсър махна на един от помощниците и го помоли да донесе стоманеното му куфарче с проби от гардеробната. Беше оставил там целия си багаж, когато пристигна. Докато чакаше, извади от портфейла си празен чек, попълни необходимата информация, включи цената от четири хиляди долара и тържествено го връчи на Жан-Пол.
После извади от куфарчето си джобно ножче, сряза опаковката на дневника и развълнувано разгледа кожената подвързия. Не се замисли за „последното парче от ребуса“ на Гари. Очакваше с нетърпение възможността да прочете записките на един гениален инженер, изпреварил с десетилетия времето си. Бавно отвори дневника. Страниците бяха изписани на ръка с избледняло черно мастило върху дебела като тапет хартия. Почеркът на Годин дьо Лепине беше уверен и със завъртулки. Мърсър прочете няколко реда, преведе ги наум, доколкото можа, и разбра, че преди да замине, ще трябва да си купи френско-английски речник. Прибра дневника в куфарчето и щракна капака.
— Изгаряш от нетърпение да го прочетеш, а? — попита Жан-Пол, разгадал правилно прехласнатото му изражение.
— Мисля, че вие двамата трябва да отидете да пийнете нещо — обади се Рене Брунесо.
— Хайде, Мърсър, какво ще кажеш?
Мърсър поклати глава.
— Наел съм апартамент в хотел „Виктория Палас“ с огромно легло. Сутринта ще се срещна със стар приятел и следобед заминавам за Панама. Ти ще дойдеш в Щатите на големия търг на „Сотби“ през декември. Тогава ще му пийнем.
— Разбирам. — Жан-Пол му протегна ръка. В същия миг към него се приближи клиент, но преди да се обърне към него, Дерозие добави: — И внимавай.
Думите му бяха странни и Мърсър го изгледа питащо.
— Напоследък непрекъснато вали и отдел „Хигиена“ даже пусна топката. Уличното движение е кошмарно и таксиметровият шофьор ще се опита да те одруса.
— Е, ще се направя на гаден американец — засмя се Мърсър.
Взе багажа си от гардероба, преметна на рамо каишката на чантата с дрехите и стисна куфара в едната си ръка и металното куфарче в другата. Навън дъждът съскаше под гумите на колите. Мърсър нямаше шлифер и студените дъждовни капки се стичаха във врата му. Стори му се, че зърна Рене Брунесо на отсрещния тротоар, но човекът се качи в някакъв голям автомобил, без да погледне назад.