— Неприятно съвпадение. Сътрудникът, който го е допуснал, понесе наказание за това. Изключен е от Лабораторията веднага, след като се установи приликата.
— Този сътрудник беше влюбен в мен, Томас.
Високочелият мъж пропусна край себе си последните думи и продължи с равен, убедителен глас:
— Какво сме виновни, че кръвната плазма на тези имитации синтезира кортексин? Ние просто сме длъжни да го извличаме. Пък и те не чувстват нищо, не знаят какво е болка, нямат разум, нито спомени. Те са само имитации, биологически машини за толкова ценния кортексин… изкуствени същества.
— Когато взехме децата им, Томас… Толкова приличаха на обикновени бебета… на бебета, родени от жени. Аз не мога да имам деца. Знаеш това. Никога няма да мога. А нейните дъщери приличаха на мен. Най-малкото й момиче…, като че виждах себе си на една снимка, — петгодишна. Защо не ми позволи да го взема, Томас? Щях да се грижа за него по-добре от…
— Достатъчно, Розита Бейл! Тези неща излизат извън рамките на позволеното от Устава! Фактът, че си моя жена, не ти позволява да нарушаваш правилника на Лабораторията.
— Но, Томас…
— Достатъчно, Розита Бейл. Недопустимо е за сътрудник, при това елитен, на Лабораторията да приказва подобни… Престани. В противен случай ще подам рапорт срещу теб. Длъжен съм!
….Елси, може би никога няма да дойда в проблясък, за да те видя отново. Докосвам ръцете ти и се моля: живей! Ние сме река, пресъхваща във времето. Пясъкът поема последните капки влага, но още сме живи. Жива си, Елси! Представям си колко красиво е лицето ти, когато проблясък дойде в очите ти. Искам да го гледам дълго, дълго… Мислите ми се объркват. Стават смътни, плитки. Вцепенението скоро ще ме връхлети. Зная отнякъде, че това е последният ми проблясък. Повече няма да мога да ви нахраня, Елси… теб, Хес, Айна. Хес е по-млад. Вярвам — ще има още проблясъци. Той ще ви намери храна. Айна вече си замина, изпревари ме…Елси… Нахраних ви със жито. Някой беше оставил няколко класа и купчинка зърна, за да ми подскаже, че това се яде. Ти беше много гладна… Елси… най-хубавото нещо в живота ми е е да ти давам храна… да зная, че ще останеш след мен… да мисля, че ще бъдеш жива, когато ме няма… Елси…, ако имате син заедно с Хес, наречи го Ерт, на мен. Така, докато имам живот, ще се надявам, че аз съм отишъл в него, гледам те с неговите очи. Синът ще дойде в проблясък, ще ви намери храна… Елси … вярвам — можеш да живееш повече от трийсет години… Елси… вярвам, че ти ще удържиш, малка моя…
— Единият от имитираните след 25 минути ще приключи своя трийсетгодишен работен цикъл. Бъдете готови! — предупреди солидният мъж с високо чело. Лицето му беше спокойно и ведро, както подобава на елитен сътрудник клас супер на Лабораторията за създаване на Имитирани. Гласът му уверено подреждаше необходимата информация. — Той е третият от серията. Трябва да ви предупредя, че когато първите двама приключеха своята 30-годишна програма, се получи нещо, което експериментът не предвиждаше. Точно в момента, когато Имитираният приключваше, всички останали Имитирани, участващи в експеримента, идваха едновременно в проблясък. Въпреки множеството изследвания, проведени от нас, все още не са ясни механизмът и причината на това явление. Но ясни или не, ние бяхме получили шанс да усложним експеримента. Кръстосахме две двойки Имитирани и получихме поколение. От кръвната плазма на потомците сме в състояние да изолираме четири пъти повече кортексин. Цената на този уникален медикамент само през последното шестмесечие се повиши петкратно. Расте и броят на страдащите от психически заболявания. Ето защо предлагам потомците да бъдат отглеждани до достигане на полова зрялост, след което да бъдат подложени на кръстоска. Предлагам всички те да бъдат поставени при същите условия както техните „родители“, тъй като съществува предположение, че именно условията са причина за активното генериране на кортексин.
— Не! — изкрещя един неузнаваем глас. — Помисли! Може би са хора, Томас! Веднъж за 15 години те изпаднаха заедно в проблясък. Заплатиха го със смъртта на един от тях! А ние отнехме децата им…
— Те не са деца, а имитации на деца Розита Бейл. Имитираните не загиват, те са машини и след 30 години престават да функционират; отхвърляме ги като ненужни за експеримента. След 30 години кръвната им плазма произвежда непълноценен кортексин.
…Очите им зееха изпепелени и нищо не се четеше в тях. Две човешки същества — изнемощели, голи, се бяха свлекли в тревата. Сива, почти безплътна жена стоеше наведена над един мъж със страшно петно на челото и дрипи, омотани около неподвижното мършаво тяло. „Ерт! Ерт! — шепнеше тя.