Той добродушно кимна. Очите му се смееха.
— Да кажем, че това е възможност номер едно.
Сонора започна да се отпуска. Ван Оуен се държеше любезно, дори — нежно с нея, което я караше да се чувства спокойна. Майка й беше права — маниерите разкриваха същността на мъжа.
— Знаете ли коя сте? — попита я той.
— Странен въпрос.
— Риторичен въпрос. Не очаквам да ми отговорите.
Ако Сам беше тук, щеше да се засмее. Но тя не можа да се въздържи и отвърна:
— Да, знам коя съм.
Ван Оуен стана и наля кафе в две керамични чаши. Добави сметана и шоколад на гранули в нейната и продължи да говори, пренебрегвайки последните й думи:
— Вие сте моето копие отпреди единайсет години. — Погледна през рамо към нея. — Добре де, аз — в женски вариант. По-нежен и по-красив — в най-добрия смисъл на думата. Но въпреки това вие сте това, което бях аз, детектив Блеър, преди… — Разбърка кафето и й подаде чашата. Пръстите му леко докоснаха нейните. — Нямате никаква представа колко ви завиждам. — Взе своята чаша и приседна върху бюрото. — Бях добро ченге, Сонора. Много добро ченге. Никога не съм искал да се занимавам с полицейска работа. Детската ми мечта беше да стана актьор. Не се изненадвайте. Но когато станах ченге, разбрах, че съм направил правилния избор. Знаете какво искам да кажа, нали? Същото е и с вас. — Сложи чашата си на бюрото. — Не проваляйте кариерата си, Сонора. Човек не осъзнава колко много означава тя за него, докато не я изгуби.
Сонора впи поглед в чашата си. По кафявата повърхност плуваха ситни бели точици сметана на прах и бързо се стопяваха. Сети се за вещицата от „Магьосникът от Оз“, за момента, в който Дороти лисва вода върху нея и тя се стопява. Времето течеше.
— Забравям доста неща. — Ван Оуен взе орхидеята и я допря до челото си. — Ако някога допуснете да ви улучи куршум, гледайте да не е в главата.
Той се приведе към нея и Сонора забеляза трапчинката на лявата му страна. Гледаше я право в очите. Погледът му попиваше лицето, косата, шията и раменете й и при други обстоятелства тя би си помислила, че се кани да я целуне.
Той промърмори нещо и затъкна орхидеята зад ухото й, отметна косата й назад. Лицето на Сонора пламна.
Ван Оуен стана, направи крачка назад и я огледа. Усмихна се едва забележимо, но нищо не каза.
И тогава… изчезна. Просто изчезна. Не телом, разбира се — външната му обвивка продължаваше да стои в стаята, но духът му сякаш се беше изпарил.
Къде беше изчезнал, запита се тя.
Знаеше отговора. Знаеше, защото напоследък и тя самата изчезваше така. Едва сега успя да си обясни защо понякога усещаше дистанция между себе си и другите — Сам, децата, Гилейн… Защото никой друг не отиваше към мястото, към което тя се беше запътила…
72
Не беше присъщо за нея да не бърза. Тя се облегна назад и отпи от кафето си. Ван Оуен седна зад бюрото и отпи от своята чаша. И двамата мълчаха. И двамата размишляваха.
— Това синът ви ли е? — попита накрая тя, посочвайки снимката върху бюрото.
— Да. — Гласът му беше пропит с болка. Взе снимката и я скри в чекмеджето.
— Прилича на вас.
— Винаги съм мислел, че прилича на майка си. — Последва дълго мълчание. — Искам да ви попитам нещо.
Сонора срещна погледа му.
— Отстраниха ви от този случай, нали?
— Да. Разговаряли сте с Крик, така че вече знаете.
— Да, знам. Всички в службата са доволни — Крик, лейтенантът, шефът на полицията.
— Всички, освен мен. Моят партньор е в болницата.
— Има ли някаква надежда да се откажете?
— Казахте, че двамата с вас си приличаме. Как мислите, бих ли се отказала?
Той се замисли.
— Струва ми се, че изпитвате болезнена потребност да научите истината, пък ако ще да изчезнете от лицето на земята след това. Ще я научите, детективе, ще я научите. Носите ли подслушвателно или записващо устройство?
— Не.
— Покажете ми.
Сонора стана, разкопча бялата си риза и я съблече. Застана пред него по сутиен и джинси. Не беше сигурна как щеше да реагира, ако Ван Оуен я накараше да продължи с разсъбличането.
Той обаче не го направи. Джак ван Оуен беше джентълмен. Сонора се облече, доволна, че са избегнати всякакви коментари.
— Треперите. Студено ли ви е? — Той стана и й подаде анорака.
Облече го. Дрехата затрудняваше движенията й — ръкавите бяха прекалено дълги. Тя ги нави, вдъхвайки аромата на Джак ван Оуен, с който беше пропита дрехата. Миризмата на орхидеята едва докосваше обонянието й.