— Имало едно време, Сонора Блеър… — Ван Оуен се облегна на стола си. — Нека си представим, че съм актьор и изпълнявам ролята на едно страхотно предано ченге на име Джак ван Оуен.
Сонора седна на канапето и се заслуша. Клара Бонет би била силно заинтригувана от този случай — актьор, изпълняващ роля.
— Ако Джак ван Оуен е толкова добро ченге, защо, след като се пенсионира — което е трагедия за него, но такива неща могат да се случат на всекиго — защо се превръща във финансова акула? Двамата с вас сме ченгета, детектив Блеър, и двамата не сме от глупавите. Умеем да различаваме злото още щом го зърнем. Много от момчетата притежават подобни финансови къщи. Рано или късно законът ще ги забрани, но дотогава полето на действие е широко открито.
— Събрала съм подробна информация по въпроса, Джак, и мога да ви уверя, че има достатъчно закони, които действат и сега.
— Да, но умните глави не знаят това, както и по-голямата част от адвокатите, занимаващи се с финансови дела. Не споря с вас, детективе, вие притежавате висок морал.
— Но какво правите вие в този непочтен бизнес? — В гласа й прозвуча открито неодобрение. Скръсти ръце на гърдите си. Беше свалила гарда.
— Някога имах син и съпруга. Много ги обичах. Поне дотолкова си спомням. Само че бях наранен. И… скръбта ми по тях изчезна. Не е ли странно на човек да му липсва нещо като скръбта? Но именно скръбта беше единственото, което ми беше останало след тях.
Ван Оуен я погледна. Очакваше нещо.
В съзнанието й прозвуча гласът на Джой Стинет: „Света Дево…“.
— Защо се отклонявате от въпроса, Ван Оуен? Търсите съчувствие ли?
— Знаете ли, когато влязох в този бизнес, бях изпълнен с предубеждения. Смятах, че повечето от клиентите са… — Той махна с ръка. — Безделници. Хора, които трупат дългове, без да имат намерение да ги връщат. Криминални типове, хора, идващи от дъното на обществото. Или такива, които са във връзка с престъпния свят. Реших, че ще съм в състояние да ги накарам да си платят дълговете, като използвам контактите си с приятелите от полицията. Така щях да живея в единствения свят, който някога съм познавал.
— А какво ще кажете за хората, които като Джой и Карл Стинет просто са изпаднали във временно материално затруднение?
Той вдигна пръст и се усмихна накриво:
— А, да. Но се бях погрижил и за това, или поне така си мислех. Този вид хора трябваше да бъдат третирани любезно, детективе. Господи, аз също съм преживявал тежки моменти — когато синът ми беше малък, ние също бяхме бедни и си носехме обяд от къщи. Бях планирал да опрощавам заемите на подобни семейства, ако нещата ми вървят добре. И съм го правил неведнъж и два пъти. Можете да проверите, ако не ми вярвате.
— Вярвам ви.
Той вдигна брадичка:
— Разбира се, че ми вярвате. Само че почтените хора, които вземаха заеми ставаха прекалено много — хора, неспособни да платят разходите си по престоя си в болницата; хора, умиращи от рак; самотни майки, бъхтещи от сутрин до вечер и разчитащи на издръжки, които пристигат от дъжд на вятър. Как бих могъл да си върна парите от подобни хора? Започнах да им… губя края. — Ван Оуен почука с пръст по главата си. — Имам добри и лоши дни. Можете ли да повярвате, в някои дни не усещам миризми?! А друг път обонянието ми е толкова изострено, че мога да съпернича на най-добрите ловджийски хрътки! — Посочи към цветето в косата й: — Можете ли да усетите аромата на орхидеята? Той е прекрасен, много деликатен. Винаги държа орхидея на бюрото си. Съпругата ми обожаваше орхидеите. Знам го, защото съм си го записал. Освен това знам, че ако успея да доловя мириса на орхидеята, значи съм добре и денят ми ще бъде ползотворен. Не успея ли да усетя аромата на цветето — оставам в сянка.
Сонора се приведе напред, опряла лакти на коленете си.
— Имате го записано? Това, че съпругата ви е обичала орхидеите? Какво искате да кажете?
— Не ме ли слушахте, детективе? Губили ли сте близък?
Беше сигурна, че той я е проучил и че знае за Стюарт.
— Не си играйте с мен, Ван Оуен! — Беше натиснал опасен бутон — първата му сериозна грешка до момента.
— Преди четири години сте загубили брат си при преследването на сериен убиец.
— Всички го знаят.
— Така е. Двамата близки ли бяхте?
— Не си играехме.