— Значи близки. — Джак почука с пръсти по плота на бюрото. — И както ви боли от скръбта по него, нямаше ли да е още по-зле, ако в един момент усетехте, че той е просто едно име? Нищо повече от едно име? Нямаше ли да страдате още по-силно, ако бяхте загубили всичките си спомени, свързани с него? Има много по-лоши неща от това смъртта да ви отнеме някого, детектив Блеър. — Пръстът му докосна лявата страна на челото. — Загубиш ли спомените си, тогава този човек наистина си е отишъл. Когато съпругата ми и синът ми загинаха, аз бях… съкрушен. Сякаш умрях заедно с тях. Като че някакво торнадо премина през мозъка ми. Но колкото и зле да беше онова време за мен, сега се улавям, че копнея то да се върне. Години наред скръбта ми беше мой спътник, мое второ аз. Всяка сутрин, когато зървах отражението си в огледалото, докато се бръснех и си миех зъбите, я виждах. Скръбта беше там. — Разтри слепоочията си. — Този куршум ме лиши не само от работата ми, но ми отне и скръбта. Вие, която сте загубили брат си, можете да разберете какво значи на човек да му липсва усещането за скръб. Има моменти, в които си спомням съпругата си и сякаш отново преживявам нейната загуба. Но болката си струва, защото ме връща обратно ето тук. — Юмрукът му се спря на гърдите. — Това, детективе, е болка, която ценя и уважавам.
Макар и да не желаеше, Сонора го разбираше. Твърдо си каза, че този човек е невероятно странен, и светкавично се огледа за най-бързия път за бягство, после остави чашата си на пода до ръба на керемиденочервения килим.
— Как можа да го допуснеш, Джак? Аруба и Кинкъл! Да ги изпратиш при хора като Стинетови. Ти имаш опит, трябваше да знаеш какво може да се очаква от тях. Ченге като теб, с твоя опит и инстинкт… Крик казва, че си голям психолог. И не само Крик. Ти си легенда, Джак. Не съм чула някой да произнася името ти без страхопочитание и преклонение. По дяволите! Пенсиониран си преди единайсет години и хората все още говорят за теб!
— Кинкъл работеше на рецепцията в офиса на Делъней Авеню и отговаряше на телефонните обаждания. Той дори нямаше право да напуска работното си място. Не знаех за появата на Аруба.
— Нима не си го наел да работи за теб?
— Кого? Аруба ли? Та аз дори нямах представа, че е излязъл от затвора.
— Той е бил чичо на Кинкъл.
— Чичо по доведена линия.
— Изпратил си ги да събират дълговете. Как си могъл, Джак?
Той поклати отрицателно глава:
— Не, Сонора, това е нелепо. Двамата просто ме подведоха.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато вземех решение да опростя дълга на някого, Кинкъл и Аруба просто отивали там на своя глава и прибирали парите. За себе си. Ето как ставало: казвам на Кинкъл, че определен дълг вече не съществува и трябва да бъде заличен от документацията; той отвръща: „Добре, шефе“ и после двамата с Аруба тръгват от врата на врата и събират каквото могат, прибират парите за себе си и единствените печеливши са те. Аз повече не питам за въпросната сума, а клиентът плаща и се опитва да забрави.
— Не и семейство Стинет.
— Не. Не и семейство Стинет.
— Как така не си успял да се усетиш, Джак? Ти не си глупак, бивше ченге си, за бога!
— Ченге, пенсионирано по инвалидност. — Отново докосна челото си. — Казах ти, че имам и лоши дни. Кинкъл беше наясно с това. Знаеше, че невинаги съм в състояние да… се справя с нещата. Дали мисля, че може да го е направил и без Аруба? Едва ли е имал смелостта, но вероятно идеята е именно негова. Сигурно двамата са съставили плана. Много лесно е да подцениш Кинкъл.
— В онзи злополучен ден в дома на Стинетови е имало и трети човек — подхвърли Сонора.
Ван Оуен не промени изражението си.
— Не.
— Някой е ударил Аруба и му е попречил да изнасили момичето.
— Може би Кинкъл.
— Кинкъл, как не. Джой Стинет го е видяла. Нарече го Ангелът. Това си бил ти, нали, Джак? Ти си този Ангел.
Ван Оуен й се усмихна с чувство на превъзходство, което трябваше да й покаже, че дълбоко се заблуждава:
— Детективе, говорим за жена, която е умирала. Жена, която е казвала молитвата си. Може би въпросният ангел си има своето религиозно обяснение? Възможно е дори да е видяла ангел във въображението си.
— Откъде знаеш?
— Какво?
— Че е казвала молитвата си.
Пауза.
— Прочетох го. Има го в доклада.
— Не, няма го.
— Прочетох го в доклада — настоя той.
— Ако не си бил ти, кой е бил тогава, Джак? Кого се опитваш да предпазиш?