Тя преглътна. Знаеше какво има предвид. Трябваше незабавно да го арестува и да сложи край на всичко, но не можеше да го направи. Искаше да узнае повече. Говореше за нея. Анализираше я — за това какво има вътре в нея, сякаш наистина знаеше. Не можеше да се отърси от усещането, че го е осенило прозрение, че може да й помогне, да я спаси. Че може би не беше прекалено късно…
Той бавно поклати глава:
— Не се срамувай, Сонора. Всеки интелигентен човек рано или късно стига до това и дори отвъд него — както е при теб и при мен.
Усмивката му проблесна — като светкавица. Казваше й, че я разбира.
— Мислите ти няма да изчезнат просто ей така, нали, Сонора? — Изражението на лицето му се промени. Джак поднесе ръцете си към нея. Изглеждаше толкова изтощен, колкото и тя. — Тук си, за да ме арестуваш, нали? Или просто си се отбила да ми върнеш анорака?
— Да те арестувам.
— Нямаш доказателства.
— Знаеш, че имам. Нося доказателството със себе си.
— Не разбирам за какво говориш, Сонора. — Но всъщност разбираше. Кога ли беше осъзнал, че е допуснал фаталната грешка, че е станал жертва на любезността и добрите си маниери?
— Забравил си ръкавиците в джоба на анорака, Джак. Ръкавиците, които са били на ръцете ти в мига, в който си удрял Аруба. Същите ръкавици, които си носел, когато си влязъл в къщата на семейство Стинет.
— Опитал съм се да направя добро дело. Какво ще кажеш за тази версия? Освен това ръкавиците не са мои.
— Не изпадай в унизително положение, Джак.
— Вече не ме е грижа, много добре знаеш, нали? Но нима не искаш да разбереш какво се случи в действителност?
Тя не отговори. Нямаше доверие в себе си, не беше сигурна, че знае как да играе тази игра така, че да спечели.
— Последвай ме.
Той я поведе по коридора и тя тръгна след него като послушно дете.
77
Стигнаха до стария асансьор. Черните метални стени не бяха виждали боя от години. Металната решетка зееше подканящо.
Ван Оуен влезе в асансьора и се обърна към Сонора. Тя почти очакваше да види пистолет или някакво оръжие в ръката му, но ръцете на Джак бяха празни. На устните му играеше нежна разбираща усмивка, която я уплаши повече от всичко — Ван Оуен четеше в нея като в отворена книга, стигаше до най-съкровените й мисли, за които никой нямаше дори най-малка представа.
— Аз съм бита карта, момичето ми. Ще избягаш ли?
— Не, нито пък ще оставя теб да избягаш. Излез от асансьора, Джак.
Той не помръдна… Изглеждаше толкова… любезен. Изчакващ.
— Излез, Джак. Не се шегувам.
— Имаш избор, Сонора — или да ме застреляш, или да ме оставиш да си вървя.
— Смърт от полицейски куршум?
— Смърт от ръка на престъпник?
Не знаеше какво да му отговори.
Джак махна с ръка.
— Сонора, ясно виждам стремежа ти към смъртта. Желанието ти да умреш сияе около теб като аура. Жужи като рояк пчели в кошер. И ако сега те целуна, мога да се закълна, че ще го усетя по устните ти.
Трябваше много да внимава с него.
— Има и трета възможност — подхвърли той.
— Побързай да ми я кажеш, защото губя търпение.
— Можеш да узнаеш какво наистина се е случило.
— Слушам те.
Джак посочи нагоре.
— Ще я чуеш на покрива.
— Не.
— Ще ме държиш на прицел. Носиш си пистолета, нали? Насочи го към сърцето ми. Искам да се качиш с мен на покрива и да се чувстваш спокойна и защитена.
Послуша го. Извади пистолета и веднага се почувства по-добре. Самоконтролът й се връщаше.
Джак се усмихна, сякаш за пореден път беше прочел мислите й.
Сонора влезе в асансьора, притисна гръб към стената и видя как Ван Оуен натиска копчето за последния етаж.
В началото асансьорът се движеше бавно, но после набра скорост.
Джак започна да приказва. Говореше бързо, като човек, чието време изтича.
— Синът ми се роди преди двайсет и три години. Двамата с Лейси бяхме на седмото небе от радост. Кръстихме го Анджело и го наричахме „нашия ангел“. Пет години чакахме дете и накрая то се появи. — Погледна Сонора, без да променя позата си. — Ти имаш две деца, детективе — момче и момиче. Тим е на седемнайсет години, а Хедър — на дванайсет.
Той я познаваше, знаеше всичко за нея, включително имената и възрастта на децата й.