— Чуй ме, Сонора. Преди две седмици синът ти беше арестуван в Буун Каунти за каране с превишена скорост, нередовна шофьорска книжка и укриване на хладно оръжие.
— Срокът на шофьорската му книжка не беше изтекъл — грешка в компютъра. Проверих. Случва се.
— А оръжието?
— Беше мачетето, което взема по време на къмпинг. И освен това не го е укривал — било е на задната седалка. Доколкото знам, все още е законно децата да ходят на къмпинг. Сама проверих въпросното хладно оръжие — острието му е толкова тъпо, че не би могло да разреже дори сандвич.
Джак се усмихна, сякаш в обясненията й имаше някакъв смисъл.
— Слушам те внимателно, детективе. Бедното дете просто е станало жертва на компютърна грешка, а мачетето го възприемаш изцяло на майтап.
— Не става дума за мен и за сина ми, Джак.
— Права си, става дума за родителите изобщо. Всеки един се опитва да намери оправдание за детето си.
— Това е нормално, Джак.
— Бинго.
Вратите на асансьора се отвориха. Бяха на покрива. Сонора усети мирис на дъжд във въздуха. Ван Оуен не помръдваше, все така залепен за стената на асансьора.
— Ти не си по-различна от мен, скъпа. Обичаш своя син така, както аз обичах моя. Виждах доброто в него, наблюдавах го всеки един ден от живота му.
— Говориш за него така, сякаш е мъртъв.
— Той наистина е мъртъв.
— Анджело не е загинал в катастрофата заедно с жена ти.
— Не, не е. Той е сграбчил кормилото на колата, докато моята сладка Лейси е карала, и това е станало причина за катастрофата. Лейси почина дванайсет часа след сблъсъка в болницата в Юниън, Кентъки. Беше отишла да измъкне сина ни от една каша, в която се беше забъркал, също както ти беше отишла да освободиш Тим.
— Не е същото.
— За твое добро се надявам да не е. Да ти кажа ли защо е изблъскал майка си от кормилото? Защото е искал да спрат да купят цигари и тя отказала. Анджело ми разказа всичко. Плачеше и се разкайваше, но дълбоко в себе си аз си оставам ченге, Сонора. Бащата в мен виждаше доброто в сина си, но за ченгето това момче беше заплаха за обществото, безсъвестен деградирал тип, когото лесно биха могли да манипулират… Ангелът, моят син…
Изпратих го в специализирано заведение в Арлингтън, Тексас и той остана там, докато навърши двайсет и една. Определенията за душевно заболяване и типично тийнейджърско поведение са изненадващо близки. Ако имаш пари, осигуряваш малка комфортна стаичка, лекарства, психоаналитици и терапия. Когато преди две години навърши двайсет и една, го прибрах у дома. Излекуван. Искаше да ми помага в бизнеса.
— Къде е той сега? Не можеш да го укриваш, не и след това, което се случи!
Погледна я учудено:
— Още ли не си разбрала, детективе?
Сонора пристъпи навън и Ван Оуен докосна ръката й.
— Само минутка. В асансьора трябва да има осветление.
Натисна някакъв скрит бутон и лампата светна. Беше благодарна за тази мижава жълтеникава светлинка.
Джак излезе от асансьора и тя го последва, насочила пистолета си към гърба му. Градът беше притихнал.
— Страхуваш ли се от високото, Сонора?
— Може би.
— Аз се страхувам. — Той приближи към края на плоския покрив и погледна надолу. — Каква страхотна гледка.
Знаеше, че целта му бе да я накара да отмести погледа си от него, но тя не го направи — беше прекалено добро ченге, за да се хваща на подобни въдици.
— Синът ми плачеше, докато ми разказваше за Джой Стинет. Признавам, че аз също плаках. Разказа ми за бебето, за момичето, за кучето… Беше съсипан. Двамата заедно плакахме. Но дълбоко в себе си се чувствах щастлив, Сонора. Щастлив, че синът ми има съвест, че познава границите на допустимото, че е спрял Аруба… Ръкавиците, които откри в джоба на анорака, бяха на Анджело. Той ударил Аруба в челюстта и му е попречил да изнасили момичето. Дори се опитал да я спаси, да спре кръвта с онези кърпи… Изпаднал в паника, било е напразно, но въпреки всичко се опитал да я спаси…
Иска се кураж в подобна ситуация — да запазиш самообладание и да действаш, когато всички около теб са загубили ума си. Бях горд и едновременно с това се срамувах заради него.
Дойде при мен, изпаднал в шок от случилото се. Започна да ме моли да направя така, че ужасното видение да го пусне от лапите си. Не знаех… какво да направя. Затвор? Нима бих могъл да изпратя собствения си син в затвора? Но той трябваше да бъде наказан — където и да отидеше, всичко завършваше с нечия смърт или се случваха ужасни неща.