— Какво си направил? — едва успя да промълви Сонора.
— Анджело беше взел една метална кофа от гаража на Стинетови — знаеш как става, в подобни моменти хората не действат логично. Накарах го да коленичи и да се моли за опрощение на греховете си. Той се задавяше от плач, не успявах да различа думите, които казваше… И тогава… Тогава внезапно осъзнах, че не му вярвам. Тези негови сълзи бяха крокодилски сълзи. Той просто се страхуваше, че ще го заловят и че ще бъде наказан. Татенцето трябваше да го спаси. И аз… го спасих. По единствения възможен начин.
Сонора не смееше да попита. Затаи дъх, изчаквайки Джак да продължи.
— Накарах го да пъхне главата си в кофата, извадих служебния си пистолет и докато плачеше и ме молеше да го спася… стрелях по кофата. Прострелях сина си в главата.
— Къде е той сега?
— Погребах го.
— Къде?
— Увих трупа в едно одеяло и го погребах така, с кофата на главата. Повтарях си, че съм убил собствения си син, защото така е трябвало, че това е единственият възможен начин да го спася… Но истината всъщност е, че просто съм търсил начин да спася себе си.
— Ела с мен, Джак — промълви Сонора.
Той наклони глава настрани:
— Хората, които се страхуват от високото, са хора, които знаят, че ще скочат. Някъде дълбоко в себе си и ти го знаеш. А мозъкът ти натиска предупредителния бутон, когато усетиш, че си стигнал до ръба.
Страхът от високото всъщност е съпротива срещу желанието да скочиш. Така е и с теб, нали, Сонора? Знаеш, че ако приближиш достатъчно, ще трябва да го направиш. Паниката те кара да затаиш дъх и да затвориш очи. Инстинктът ти за самосъхранение се събужда. Откъде мислиш, че идва страхът? Може би в някой предишен живот сме завършили земния си път, падайки от високо? Или просто имаме… желание да умрем? А може би е още по-просто — може това да е стремежът към абсолютната свобода?
— Свобода?
— Да. Помисли за момент, Сонора. Стъпка встрани и… избягваш от всичко. Попадаш в нищото. Пълно и тотално откъсване от всичко. От миналото, от бъдещето, от живота…
Виждала ли си как някой пада? Винаги крещят, нали? Останалите си мислят, че е от страх, но… Истината може и да е друга. Хората крещят и когато се возят на влакчето на ужасите в увеселителния парк. Може да не е страх, а… въодушевление?
Той застана до самия ръб на покрива. Хвърли й поглед през рамо и се засмя:
— Ще останеш ли на разстояние от мен, Сонора?
— Отдръпни се от края, Джак. Моля те. — Дрезгавината в гласа й я уплаши. Гласът й й се стори някак чужд. Да, тази жена тук обмисляше възможностите. През главата й минаваха опасни мисли.
— Какво те плаши, Сонора? Аз ли? Височината? А може би се страхуваш от самата себе си?
— От всичко.
Джак весело се засмя:
— Няма да ти сторя нищо лошо, Сонора. С мен е свършено. Имам чувството, че и с теб е така. Не е смъртта това, което те плаши, нали? Сонора? — Произнесе името й като милувка. — Ще ми дадеш ли ръката си?
Сонора поклати глава. Пистолетът внезапно натежа и тя уморено отпусна ръка. Искаше да поеме протегнатата към нея ръка. Престана да забелязва всичко наоколо. Виждаше само ръба на покрива — приличаше й на края на тунел, единствения възможен изход.
— Добро момиче. Хайде.
Не беше стъпка… по-скоро едва доловимо движение напред, към него. Пръстите му докоснаха нейните — сухи, топли, силни. Внезапно я обзе облекчение. Бяха съвсем близо един до друг. Той я гледаше влюбено — сякаш беше единствена за него.
После я целуна. Устните му докоснаха нейните. Отдръпна се, отвори очи и въздъхна.
— Аз тръгвам. Идваш ли с мен?
Не можеше да издаде нито звук. Гърлото й се беше свило, устата й — пресъхнала. Почувства се така, сякаш си вземаше сбогом с някого, когото беше обичала цял живот. Сякаш сърцето й беше умряло.
Джак се усмихна и пусна ръката й.
— Аз съм пръв.
Някога не можа да разбере какво я накара да погледне над рамото му именно в този момент. Не сподели с никого какво видя… Брат си Стюарт… Виждаше го съвсем ясно в тъмното. Изглеждаше прекрасно, протягаше й ръка, като да предотврати нещо ужасно, което беше на път да се случи.
Това я озадачи. Отскочи назад и за частица от секундата пръстите на Джак ван Оуен стиснаха и изпуснаха нейните.
Гледаше го как пада. Бялата му риза се развяваше… Не можеше да повярва, че това се случва. Сякаш беше очаквала той да се окаже нещо повече от обикновен смъртен… Сякаш беше очаквала от него да полети… Сякаш беше очаквала да я повлече след себе си…