Какво ли имаше предвид Джой Стинет, като спомена някакъв ангел? Но нима трябваше да се изненадва? Умиращите хора говорят какво ли не.
— Кажете ми… Децата ми… мъртви ли са? Тина? Дали онези мъже…
Интернистите сложиха кислородната маска върху лицето й. Червенокосият лекар съобщаваше по радиостанцията данните за състоянието на пациентката.
— Имаме жена на около трийсет и пет години. Засегнат черен дроб. Масивен кръвоизлив…
Сонора силно стисна окървавените ръце на жената и видя как течността, която вливаха в тялото й, веднага изтича.
Погледна Джой Стинет в очите, за миг се запита колко ли дълго е лежала под леглото, притискайки бебето към себе си.
— Джой, съпругът ти се е върнал вкъщи навреме.
Умиращата я гледаше немигащо. От гърдите й се изтръгна ридание.
— Мъжът ти е страхотен! И той, и кучето ви — усмихна се насила Сонора. — Няма да те лъжа, че не са пострадали, но ще се оправят. Момченцето ти и дъщеря ти… Мисля, че тя ми каза името си… Тина… Нали е Тина?
Жената, която не отместваше поглед от лицето й, изхриптя.
— Тина току-що изнесе малкия навън. И той е добре — само е поизплашен, ала всички са уплашени. Ще се наложи Ръсти да остане една-две нощи във ветеринарната лечебница, но благодарение на него и на съпруга ти всички са се спасили.
Джой Стинет извърна глава, сълзите й отново бликнаха. Дланите й постепенно изстиваха. Риданията й стихнаха, очите й се разфокусираха. Сонора най-сетне се изправи и отстъпи встрани.
8
Прекрасно е да наблюдаваш как някой си върши добре работата. Пръстите на доктор Гилейн се движеха методично, дирижирайки симфонията на живота над тялото на жената върху операционната маса.
Сърцето на Джой Стинет беше престанало да бие още в спалнята. Интернистите не бяха успели да го предотвратят — нито с електрошокове, нито с преливане на животоподдържащи медикаменти, нито с молитви. Гилейн нямаше повече шансове от колегите си. Сонора знаеше, че с Джой е свършено, очакваше всички останали също да го осъзнаят.
Мразеше лекарите, болниците, бездушната самонадеяност, с която се разрязва човешката плът и се богохулства с човешката душа. Но сега, докато наблюдаваше тънките пръсти на доктор Гилейн, защитени от хирургически ръкавици, волевото му, съсредоточено лице и присвитите му очи, осъзна, че от него се излъчва увереност в онова, което върши, и в собствените сили, но не и досада. Влагаше в работата целия си интелект, търсейки нещо ново, нещо несрещано до този момент.
За миг Сонора изпита някаква необяснима ревност към жената на операционната маса — безпомощна, превърнала се в център на вниманието на такъв способен лекар.
Запита се дали беше постъпила добре, когато излъга Джой, за да облекчи последните й часове. Дали ако беше разбрала, че децата й са убити, нямаше да мобилизира и последните си сили, за да оцелее и да отмъсти? Не бяха ли гневът и болката тези, които я бяха подкрепяли през цялото време и бяха дали възможност на доктор Гилейн да приложи своята магия?
Не откъсваше поглед от лекаря. Беше висок, широкоплещест. Очите му бяха присвити като на котка, страните му — гладко избръснати. Красив мъж.
Внезапно движенията му се забавиха. Сякаш върху цялото му тяло се стовари някаква тежест. Беше разбрал, че повече нищо не може да бъде направено.
9
Сонора стоеше навън, опряла гръб в хладната тухлена стена, скръстила ръце на гърдите. Погледна нетърпеливо часовника си. Колко ли още ще чака, докато Сам дойде да я вземе?
Един интернист беше вдигнал високо бебето на Джой Стинет под зоркия поглед на две сестри и млад лаборант. Едната сестра протегна ръце, сякаш искаше да вземе детето.
Интернистът нежно целуна малката по шията. Бяха я изкъпали и облекли в розова памучна нощница, прекалено голяма за нея. Ръкавите бяха грижливо навити над пухкавите юмручета. Бебето възнагради лекаря с широка беззъба усмивка, от устничките му потече слюнка.
Сонора си спомни как навремето беше вдигала така своите деца. И те бяха малки и пухкави, с ококорени очички, с гладка розова кожа и мъх по главичките. Отвръщаха на усмивката й по същия начин и разперваха ръце и крака, сякаш искаха да полетят.
Хрумна й, че усмивките на невръстните дечица са като обещания за щастливо бъдеще. Без съмнение Джой и Карл Стинет бяха отглеждали децата си като всички нормални семейства. Бащата се връща от работа, голямата дъщеря приготвя кашата за братчето си, докато майката сгъва прането в спалнята и наглежда бебето. Случва се всеки ден, във всеки дом.