— Откъде разбра?
— Бях дежурен, когато докараха трупа на Ван Оуен. Изплаших се до смърт при мисълта, че това можеше да си ти.
— Защо?
Той замълча:
— Не знам. Но се изплаших. Кажи ми всичко, което ти хрумне, или нищо не ми казвай — все ми е едно.
— Изкарах от равновесие всичките си колеги.
— Те са си виновни, не ти. Ти си напълно права, а те са идиоти.
Тя внимателно се загледа в него.
— Марк, имам чувството, че никога вече няма да успея да заспя. Страхувам се дори да си затворя очите.
— Не, скъпа, няма от какво да се страхуваш. Донесох ти нещо, което ще ти помогне.
— Този проклет бенадрил…
— Не е бенадрил, а нещо по-приятно и по-силно, което ще ти помогне да се откъснеш от действителността. Това искаш, нали? Колко си пила?
— Не знам.
— Ще трябва да разберем. Не бих искал да те приспя така, че да не се събудиш.
Колко добре й действаше присъствието му… Как приятно миришеше.
— Искам да останем на този диван и цяла нощ да не ме изпускаш от прегръдката си.
— Това ме устройва напълно.
— Само че какво ще си помислят децата?
— Ще си помислят, че е чудесно някой да им приготви закуската на сутринта.
— Аз им приготвям закуска всяка сутрин.
— Ами!
— Наистина. — Тя леко се отдръпна от него. — Видях брат си, когато Ван Оуен скачаше от покрива. Не съм го бутнала, той сам скочи. Брат ми не ме остави да го последвам.
— Затова са братята.
Тя го погледна. Гилейн беше сериозен.
— Не знаеш ли, че брат ми е умрял?
— Знам.
— Но аз го видях там горе! Нима го приемаш за нормално?
— Аз съм от Юга, Сонора. Ние непрекъснато виждаме близките си, дори да са мъртви.
— Аз не съм южнячка.
— Сигурно е било голям шок за тебе.
Тя се засмя и отново отпусна глава на гърдите му:
— Наскоро го сънувах, а тази вечер го видях. Сигурно откачам.
Гилейн я притисна към себе си:
— Аз съм лекар, Сонора. В „Бърза помощ“. Виждал съм много хора да умират… Всички ние търсим нещо… красиво, нещо… свещено, което да ни предпази от непрестанния стрес.
— Всеки път, когато затварям очи, си представям падането на Джак. А когато заспя, в главата ми отеква молитвата на Джой Стинет.
— Тази вечер ще бъде различно. — Гилейн извади нещо от джоба на ризата си — бяла, от индийски памук, същата като ризата на Джак ван Оуен. — Изпий това.
Тя послушно глътна голямата таблетка.
— След колко време ще подейства?
— Обикновено действието се усеща след около двайсет минути, но като се има предвид, че си пила, при теб би трябвало да е по-скоро.
Сонора въздъхна и се облегна на гърдите му. Вдъхна ментовия аромат на дъха му и потърка страна в гладко избръснатото му лице. Затвори очи.
— Имаш ли нещо против да отидем в спалнята? — дочу в просъница тя. — Този диван е малко късичък за мен.
— Не знам… Не бих искала… да… изненадам децата. — Устните й едва се движеха.
— Не се притеснявай, ще стана преди тях и ще им се представя, докато ядем бекона.
Сонора кимна. Беше прекалено уморена, за да изрази съмнение, че в хладилника има бекон.
— Нали не си гей?
— Определено не съм.
81
Сонора седеше върху балите сено в хамбара на Франклин Уорд и се вслушваше в пръхтенето на Попин и Абигейл, докато животните дъвчеха храната си. От съседната ферма долиташе цвилене. Имаше нещо особено приятно в това да се седи върху сено в хладния мрак на нечий хамбар и да се пие кафе от пластмасова чашка.
Харесваха й тези шумове. Бяха толкова различни от онова, което изпълваше ежедневието й. Пеенето на птиците. Тропотът на конски копита. Чукът на ковача. Шумът от коли, преминаващи по прашните пътища, теглейки ремаркета.
Беше станала едновременно с Гилейн и докато той приготвяше закуската, тя си лъскаше каубойските ботуши. Нямаше нищо по-прекрасно от това мъж да ти приготви кафето сутрин.
Беше прегърнала децата за довиждане, а Гилейн я беше изпратил с целувка и тя излезе от къщи със самочувствието на жена, успяла да се вземе в ръце. Но въпреки това чувстваше душата си като отворена рана, като гъба, всмукваща усещанията.
Стомахът й се беше свил от напрежение, а в съзнанието й изплуваха безброй картини, думи, лица…