Но сега чуваше само спокойното дъвчене на конете. Грабна стиска люцерна и дълбоко вдъхна свежия й аромат.
Беше прекарала доста време в хамбара, преди вратата да изскърца и старецът да се приближи до нея. Фигурата му, огряна от слънцето, беше суха и изправена.
— Видях колата ти, но си помислих, че сигурно ще имаш нужда от малко време.
— Чу ли новините?
— Да, но знам само онова, което съобщиха по радиото. Че някакъв невероятно добър бивш полицай на име Джак ван Оуен е паднал от седмия етаж на старата пивоварна. Имаше някакви намеци за връзка между него и смъртта на Джой. За малко да ти се обадя, но после размислих и реших, че когато имаш възможност, ти сама ще ме потърсиш да ми кажеш. После погледнах навън и видях колата ти да приближава.
Уорд измъкна едно чесало от очуканата кутия и й го подаде:
— Дай да свършим малко работа, докато си приказваме.
Старецът отиде при Абигейл, а Сонора се приближи до Попин, който щеше да стои относително спокойно, докато имаше какво да яде.
— Опитвам се да поугоя малко този твой кон — усмихна се Уорд.
— Желая ти успех.
Почистваха конете, докато Сонора разказваше за преживяното. Франклин Уорд рядко я прекъсваше. Внезапно тя осъзна, че гласът й звучи извинително.
— Не мога да кажа със сигурност колко лош е бил Джак. Дори не съм сигурна, че наистина е бил лош. Не съм сигурна и дали трябваше да го преследвам. Но смятам, че той просто сложи край на нещо, което беше започнало да се изражда и да придобива заплашителни размери. Беше се захванал с мръсен бизнес и дори и да не е организирал убийството, го е предизвикал.
— Ако не беше той, това никога нямаше да се случи — каза Уорд. — Но аз гледам на нещата по друг начин. Джой беше моя племенница и аз я обичах.
— Поне всичко приключи. Имам предвид разследването… Иначе тези неща никога не свършват, нали?
Особената нотка в гласа й привлече вниманието му. Старецът се облегна на гърба на кобилата и внимателно се вгледа в Сонора:
— Не се опитвай да избягаш, детективе.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е заложено в културата ни. Съединените американски щати са млада държава и това е нещо чудесно или би могло да бъде чудесно. Възприели сме типично американската психология, че всичко е възможно. Не приемаме „не“ за отговор.
Прекарах известно време в Европа непосредствено след войната. Моята война. За определен период от време не можех да си представя, че ще се изправя лице в лице със завръщането у дома. Чувствах се променен и нямах сили да се преструвам, че не съм. Гонеше ме носталгията, но не можех да се върна.
Спомням си, че се шегувахме с европейците. Те имаха навика да свиват рамене и да казват: „Е, такъв е животът“. За нас това беше извинение за техния мързел или бездействие. Останах в Европа, докато не схванах за какво всъщност става дума. А става дума за това, че понякога отговорът е „не“. Някой умира — това е „не“. Детето ти се отделя от теб и започва свой живот — това е „не“. Загубваш работата си, някой убива твой близък… Всичко това е „не“, детективе.
Хората бягат от този отрицателен отговор. Търсят спасение от него в пиянството, в дрогата или в пристрастяването към работата. Всичко това са начини да избягат от действителността, която ги депресира. Те крещят и се тръшкат, и плачат, и не спират да повтарят: „Да, да, да“. Но независимо от това колко упорито се опитваш да избягаш, отговорът „не“ продължава да си съществува и ти трябва да го приемеш. Трябва да го посрещнеш с гордо вдигната глава. Бягството те поставя в неизгодна позиция. Приеми „не“-то и го изстрадай. Това е част от живота.
— И това ще ме накара да се почувствам по-добре?
— Не сега, но след време…
Като всички интелигентни хора и Уорд знаеше кога да спре. Не каза нищо повече.
— Трябва да отивам на работа — подхвърли Сонора.
— Ако си имала намерение да ходиш на работа, трябваше да ми го кажеш по-рано, преди да съм оседлал коня. Вече е късно.
Тя пое поводите и попита:
— Как така Абигейл е толкова кротка, а Попин е толкова своенравен?
— Вече ти казах. Отговорът е Джордж Смок. Ако искаш Попин да се държи добре, ще се наложи да го изпратиш в Кентъки.
— Засега ще оставим нещата така, както са.
Сонора стъпи на оградата и преметна крак през гърба на Абигейл.
Почувства, че някаква тежест се смъква от раменете й, и не усети, че Уорд не откъсна очи от нея, докато не забеляза усмивката на устните й.