— Господин Уорд? Да си получавал писмо от сержант Робърт Пърсел преди четиринайсет години, когато Тина е била двегодишна?
Старецът спря и се замисли.
— Да. Върнах го неразпечатано на подателя.
— Разбирам.
— Някакъв проблем ли има?
— Не.
— Сонора?
— Да?
— Госпожа Кавано каза, че ако искаш, можеш да доведеш децата в неделя следобед. Ще ни приготви страхотно печено.
— Идеята е чудесна. Да донеса ли и аз нещо?
— Не. Просто елате. А, и госпожа Кавано каза, че можеш да доведеш някой млад мъж.
— Предполагам, че ще го направя.
— Ще го предвидим за вечеря — обеща Франклин Уорд и тръгна към къщата.
Сонора погъделичка Абигейл по шията и кротко я подкара. Попин вървеше след тях като послушно паленце.
82
Четири часа по-късно Сонора седеше зад бюрото си. От нея се носеше миризма на кон и на пот. Мислеше да си тръгне по-рано. Нямаше смисъл да се шляе без работа. Усещаше се напрежение. Не беше поздравила никого при влизането си в участъка, след като беше прекарала половин час сама в колата си, опитвайки се да си внуши, че трябва да е твърда. Но съмнението продължаваше да я гризе като червей. Дали трябваше да остави нещата така?
Телефоните звъняха зад гърба й. Бюрото на Сам беше отрупано с хартии и прах — точно така го беше оставил. Чувстваше липсата му като физическа болка. Само след няколко седмици той щеше да се завърне. Можеше да се държи дотогава, ако се наложеше. И ако я оставеха.
Всъщност върху бюрото му имаше нещо ново, някакъв малък кафеникав пакет. Тя любопитно го взе и го огледа. Беше адресиран до нея, но го бяха оставили на чуждото бюро погрешка. Сигурно беше бомба…
Адресът на подателя обаче я увери в противното. „Пийл Хийл“. Кой й изпращаше нещо от болницата?
Разкъса опаковката и извади найлоновия пакет с шест чифта снежнобели памучни чорапи. Вътре имаше и бележка от Сам:
„Нещо, което да ти повдигне настроението, моето момиче! Чух някои неща… Запомни едно — зад теб съм. Така че се дръж. За нула време ще се изправя на крака и отново ще съм до теб.
Само Сам можеше да се досети, че чорапите трябваше да са чисто бели, плътни и със стегнат ластик. Само той можеше да се досети, че за една жена, която вечно не успява да смогне с прането, новите чорапи бяха едно малко, но изключително удоволствие.
Можеше да заплаче или да се засмее. Не стори нито едното, нито другото. Реши, че най-добре ще е да отиде веднага при Крик и да приключи с въпроса.
Когато влезе в кабинета му, той не погледна към нея, макар много добре да знаеше, че тя е вътре.
— Все още ли имам работа? — попита директно Сонора.
Крик бавно вдигна поглед към нея. Ако беше очаквала да го види състарен за една нощ или побелял от тревога, трябваше да се разочарова. Беше си същият — самоуверен и излъчващ заплаха.
— Затвори вратата.
Сонора се подчини и повтори:
— Все още ли се водя на работа?
— Седни.
— Не и докато не отговорите на въпроса ми.
Забеляза леката усмивка, изкривила ъгълчетата на устните му, и разбра, че е ядосан и в същото време възхитен от смелостта й. Липсваше й предишната близост помежду им.
— Дали си все още на работа или не, зависи от две неща. Първо, разследването не потвърди да имаш пръст в падането на Джак ван Оуен от покрива, нито пък че си стреляла по него. Напълно си чиста. Само че ще трябва да си поприказваме. Това е второто — ще взема решение след нашия разговор. Сега ще седнеш ли, детективе?
— Да, сър, мисля, че ще го направя.
Крик се облегна назад и се наслади на драматичната пауза, после започна:
— Трябваше да се откажеш, Сонора. Ти ме подведе.
Гневът отново се надигна в гърдите й:
— Вие ме подведохте, сър.
— Аз те отстраних от случая.
— Без основателна причина, смея да твърдя. Или може би причината ви е била твърде основателна.
— Никога няма да повярвам, че Джак ван Оуен е имал нещо общо с онази касапница.
— Този човек не беше Джак ван Оуен, когото вие познавахте, сър, а онова, в което се беше превърнал, след като куршумът е заседнал в мозъка му.
— Но той получи този куршум, докато изпълняваше служебния си дълг.