Сонора стоеше и си мислеше, че колкото по остарява, толкова по-трудно разбира нещата.
Не можеше да мрази Джак. Той беше прав — двамата прекалено много си приличаха, чак й беше неудобно да го признае. Какво ли щеше да бъде, ако не го бяха ранили в главата, ако жена му не беше загинала по време на онази катастрофа, ако синът му не беше сграбчил кормилото?
Ако беше задържала ръката му в нощта на смъртта му?
В участъка най-сетне бяха приели, че митът за Ван Оуен е разрушен. Убийството на Кинкъл и Аруба, както и раняването на Сам Делароса продължаваха да се разследват.
Нямаше достатъчно доказателства, за да обвинят Джак. Тя лично беше убедена, че извършителят е бил той.
Някои смятаха, че тя е блъснала Ван Оуен от покрива. Хората шепнеха зад гърба й, когато ги подминаваше, мъжете я гледаха със смесица от възторг и възмущение. Беше открила виновниците за онова кърваво престъпление. Снимките от убийството бяха публикувани в медиите. Но също така беше разобличила бивш техен колега ченге и това ги караше да се срамуват от нея.
Слухове. Клюки…
Крик пипаше внимателно. Събираше и описваше доказателствата за нейната невинност. Но това нямаше особено значение.
Тук-там се подхвърляше, че Сонора го е направила, защото е била принудена от по-висшестоящите, най-вероятно — от Крик. Едно бивше ченге, превърнало се в престъпник, не беше добра реклама за имиджа на криминалния отдел, особено в случай като този, който им беше спечелил всеобщото одобрение на обществеността.
Очите й се спряха върху надписите на надгробните плочи:
„Лейси ван Оуен — любяща съпруга и майка, 1953-1987“
В средата — загадъчният Ангел:
„Анджело ван Оуен, скъп син, 1972-1989“
И Джак. Погребан преди няколко дни. Пръстта на гроба му още не се беше слегнала. Липсваше плоча.
Орхидеята, която беше купила, беше за него.
Хората щяха да повярват в онова, в което искаха да вярват. Така се раждаха легендите.