Прозрачните завеси, обграждащи леглото, се повдигнаха, доктор Гилейн беше първият от лекарите, които се изнизаха навън като мравки, напускащи мравуняка. Сестра-стажантка в розова униформа се зае с мъртвата. Измиване на трупа, окачване на етикетче с името на палеца на крака и изпращане в моргата.
Но не в моргата на болницата. Сонора си напомни да се свърже със съдебния лекар, на когото предстоеше да направи аутопсия на четиримата убити от семейство Стинет.
Гилейн се огледа. Нея ли търсеше? Рязко смени посоката, щом я видя. Погледите им се срещнаха. Той тръгна към нея.
Понякога между мъж и жена се случваше нещо. Нещо неизречено, но въпреки това пределно ясно. Навремето Сонора смяташе, че в подобни случаи един от двамата трябва да каже нещо, за да потвърди усещането, иначе другият ще си помисли, че взаимното привличане е само плод на фантазията му.
Но вече се бе научила да се доверява на интуицията си. Щом усеща нещо, значи то наистина съществува. Не е необходимо да прави или казва каквото и да било. Дори понякога е по-добре да не се предприема нищо.
— Кръвта по ръцете ти… От нея ли е? Не е твоя, нали? — Лекарят говореше, докато вървеше към кабинета си — мястото, където можеше да си почива, да преглежда пациенти, да води документацията си или да свири на устна хармоника, ако пожелае. Тя знаеше, че в стаята ще види китара, лаптоп, немска устна хармоника и по всяка вероятност кутия с шоколадови бисквити.
— В момента съм се пристрастил към мангото — подхвърли той. — Ти искаш ли?
— Чакам Сам — отвърна Сонора, но продължи да върви след него по облицования със зелени плочки коридор.
— Честно казано, в момента не съм в почивка — отбеляза Гилейн и набра кода за отваряне на вратата. — Блузата ти е съсипана.
— Кажи ми нещо, което не знам.
Той въведе Сонора в кабинета, пусна чешмата и побутна детективката натам:
— Не проумявам защо всички жени с вашата професия се обличат в бяло.
— Защото бялото ми отива — изглеждам по-красива.
— Ти си единственото красиво ченге, което съм виждал. Е, имаше още едно в Хюстън, но… беше мъж, при това много нисък. — Той я погледна изпод око и добави: — Шегувам се. — Взе няколко хартиени салфетки и попи водата от дланите й.
Сонора не знаеше защо не помръдва и му позволява да бърше ръцете й. Трябваше да си тръгне. Да се захване за работа.
— Какво държиш, Сонора? — Разтвори пръстите й и взе златното кръстче, окачено на верижка с дебелината на косъм.
Беше на Джой Стинет.
Тя извади от джоба си пликче за веществени доказателства и прибра кръстчето.
Гилейн я отведе до тясната кушетка:
— Поседни за малко, скъпа.
В малкото помещение миришеше на пуканки и престояло кафе. Обзавеждането беше оскъдно — кушетка, бюро, мивка, полица, върху която бе поставена микровълнова печка, акустична китара, опряна на стената. Календар със снимки на арабски коне.
— Трябва да тръгвам.
— Ще изпиеш поне една чаша кафе с мен, дължиш ми го. Искам да ме запознаеш с подробностите.
Тя седна, питайки се защо го прави. Сам сигурно вече я чакаше. И все пак всяка жена имаше право да открадне няколко минути, за да измие кръвта от ръцете си и да начерви устните си.
— Какво търсиш? — попита я Гилейн. Беше с гръб към нея и наливаше кафе в сива чаша с надпис „Щатска полиция — Кентъки“.
— Червилото си.
— Почакай, ще ти услужа с моето.
Не беше сигурна дали наистина се шегува.
Той й поднесе чашата, взе бяло одеяло и загърна раменете й. Сонора осъзна, че се отнася с нея като с пациент, изпаднал в шок.
Не знаеше дали й е приятно или не. Одеялото беше много меко, чашата с кафе стопляше дланите й. Тя отпи от ароматната течност с дъх на шоколад, която не беше много подсладена.
— Господи, колко е хубаво!
— Ако някой ми даваше по долар всеки път, когато жена ми казва същото, щях да съм богат!
— Гилейн?
Той седна до нея и започна да масажира раменете й. Беше едър мъж със силни пръсти. От него лъхаше леко сладникава миризма на сапун или афтършейв.
— Тя нямаше никакви шансове да оцелее, нали?
— Мислиш, че можех да я спася, но не съм се постарал достатъчно ли?
— Не. Намерихме я прекалено късно. Скрила се беше под леглото — уплашена до смърт. През цялото време е шепнела, но не я чухме… навреме.