— Не казвам, че те харесва, Сонора. Но той спечели баса.
Сам свали стъклото и погледна навън, сетне попита:
— Сега наляво ли да завия или надясно?
— Наляво.
Сам се подчини.
— За какъв облог става въпрос, Сам?
— Грубер твърдеше, че връзката ти с оня тип ще приключи през август. Аз заложих на юли, а Сандърс смяташе, че ще се ожените.
— И Сандърс ли е участвала?
— О, не. Не е такова момиче. Смяташе, че е гадно да се обзалагаме и че ще я убиеш, ако разбереш, че го е направила, ала нейното мнение беше, че ще се омъжиш.
— Значи сте се обзалагали за Негодника така, както преди време се обзалагахте за датата, на която жената на Молитър ще роди?
Сам кимна.
— Обзалагали сте се кога връзката ми ще приключи — повтори тя. Бяха го правили по същото време, когато ридаеше от мъка…
— Е, беше малко по-иначе. Питахме се дали ти ще му биеш дузпата, или той на теб. Ти…
— Какво аз?
— Нищо.
— По дяволите, Сам!
— Моля те, не ми се сърди. Аз нямах пари, за да заложа.
— Е, поне за това би трябвало да съм ти благодарна!
— И без това нямаше да ме допуснат да участвам. Смятаха, че след като съм твой партньор, ще разполагам с допълнителна информация.
— Значи Грубер спечели.
— Сто и осемдесет долара.
— Мразя всички мъже!
— Не и мен!
— Особено теб! Да му се не види! Отново пропусна отбивката.
— Пътят беше покрит с чакъл.
— И какво от това? Къде пише, че човек не може да живее до път, покрит с чакъл?
— Не е обичайно.
— Ако като мен прекарваше повечко време извън града, изобщо нямаше да се впечатлиш от някакъв си чакъл!
— Знаеш ли, че откакто си купи кон, се държиш като нафукана фермерка?
Сам отпусна педала за газта, чакълът заскърца под гумите на колата, известявайки за пристигането им на разстояние поне от пет километра.
— Може със закъснение да научавам някои житейски истини, но поне ги научавам, Сам.
— Питам се дали ти се е случвало да яздиш прословутия кон.
— Рядко го правя. Честно казано, страхувам се, пък и нямам достатъчно свободно време.
— Тогава го продай.
— В никакъв случай. Колкото и да е невероятно, обичам това животно. Освен това ми харесва да обикалям магазините, предлагащи храна за домашни животни, и дори обмислям да си купя пикап.
— Чудесата нямат край! — промърмори Сам.
12
Прачичото на Джой Стинет притежаваше от онези странни къщи, които първоначално са били провинциални домове, ала с постепенното разрастване на града се бяха оказали в неговите граници. Тези някога отдалечени парцели земя сега бяха ценени от хората, които искат да избягат от врявата и мръсотията на големия град, без всъщност да са далеч от него.
Сам спря колата на петдесетина метра от къщата. От едната страна на алеята се простираше провиснала телена мрежа, от другата — редица дървета.
Къщата беше малка, облицована с боядисани в жълто дъски. Сонора последва Сам, предпазливо изкачвайки се по тухлените стъпала, които някой беше измайсторил през добрите стари времена, но сега се губеха сред избуялите плевели. Лампата над масивната дървена порта беше включена. Няколко циментови стъпала водеха към малка веранда, пред която имаше процеп, пълен с гнили листа и вероятно с всякакви твари, при мисълта, за които Сонора направо настръхваше.
— В къщата е тъмно — отбеляза тя. Почувства се неловко. Ами ако са сгрешили адреса? И преди се беше случвало.
— Старецът сигурно си е легнал. — Сам я изгледа изпод око и почука на вратата.
Някакво куче залая, сетне нададе вой. Прозвуча някак панически, сякаш животното бе стреснато от дълбок сън и се чувстваше виновно, задето е напуснало поста си.
Двамата детективи зачакаха. Къщата беше заобиколена от дървета — дъбове, борове и ели, кленове — между които спокойно би могъл да се скрие човек с лоши намерения. „Вероятно през горещите месеци под сянката им е прохладно“ — помисли си Сонора.
Кучето престана да лае. Сам отново почука.
— Май чичото не си е у дома — подхвърли Сонора.
— Ще ти се.
Някой включи лампа в стаята вляво от входната врата — вероятно това помещение беше спалнята. Чуха се стъпки, резето изщрака.
На прага застана висок човек, който можеше да е на осемдесет или на осемстотин години. Носеше фланелена пижама на жълти и кафяви райета, върху която беше наметнал кафяв халат, и грамадни кафяви кожени чехли. Кокалестите му рамене и мършавото лице подсказваха, че старецът спокойно би могъл да качи поне двайсетина килограма, без това да се отрази зле на външния му вид. Но не изглеждаше немощен и отпаднал. Личеше си, че по-голямата част от живота си е прекарал на открито. Носеше очила с телени рамки, прошарената му коса беше късо подстригана.