— Кой ме безпокои по това време? — Треперливият му глас беше на немощен старец.
До него безшумно пристъпи басет с печални очи. Сам извади служебната си карта:
— Детектив Делароса, сър. Това е партньорката ми, детектив Блеър. От полицията в Синсинати сме. Търсим господин Франклин Уорд.
— Аз съм. — Мъжът нервно облиза пресъхналите си устни, заби поглед в картата на Сам, после я взе и я отдалечи, за да я разгледа. „Старческо далекогледство“ — каза си Сонора. Пръстите му трепереха, ръцете му бяха осеяни с тъмнокафяви петна, присъщи за възрастта му. Избърса очилата си с колана на халата, отново ги постави и зачете, като мърдаше устни — очевидно се опитваше да спечели малко време, за да се съвземе от изненадата.
Двамата детективи търпеливо чакаха. Също като не загрят двигател, ръцете на стареца не му се подчиняваха.
— Какво се е случило? — попита най-сетне. — Съвестта ми е чиста.
— Да, сър, не се и съмняваме. Страхувам се, че имаме лоши новини за вас. — Сам замълча.
— Тогава влезте. Не обръщайте внимание на кучето, не хапе.
Домакинът им направи знак да седнат на канапето, застлано със златиста покривка с пискюли. Изглежда, беше любимото място на кучето, понеже беше осеяна с къси косми. Франклин Уорд се настани на люлеещия се стол срещу тях. Седеше с изпънат гръб, сякаш беше глътнал бастун, ръцете му бяха отпуснати на коленете.
Сонора си помисли, че много прилича на нейния дядо. Беше едва двегодишна, когато той почина, но в съзнанието й беше запечатан образът на високия сух старец с очила с телени рамки и фланелена блуза, който я подхвърляше във въздуха и я наричаше „захарче“.
Привидното спокойствие на Франклин Уорд, който се опитваше да се владее, макар треперещите ръце да го издаваха, трогна Сонора, която беше свикнала на сълзи и истерични припадъци при подобни посещения. Вероятно минутите, през които старецът мълчаливо изчакваше да чуе ужасната новина, бяха истинска агония за него. Този път тя предостави на Сам неприятното задължение.
— Господин Уорд, имате ли близки, на които можете да се обадите, за да бъдат до вас в този момент?
Старецът кимна, стана и се приближи до телефона. Пръстите му трепереха, докато бавно набираше номера. Погледна Сонора и обясни:
— Имам племенница, която почти всеки ден ме посещава заедно с децата. Аз се грижа за коня й… Ало? Ало… Джой… — Уорд се заслуша. — О, включил се е телефонният секретар. — Той се намръщи. — Ще набера отново. Тя трябва да си е у дома по това време.
Сонора погледна умолително към колегата си и прошепна:
— Направи нещо.
Сам отвърна на погледа й, стана и посегна към телефонната слушалка.
— Ще набера номера отново. Или може би ще е по-добре вие да го наберете — каза Уорд.
— Господин Уорд, тук сме във връзка с вашата племенница.
Старецът погледна Сам така, сякаш детективът криеше някаква непосредствена заплаха за него, и промълви:
— Ще поседна.
Сам затвори слушалката.
— Господин Уорд, кога за последен път говорихте с племенницата си?
Възрастният мъж отново облиза устни:
— Вчера следобед… Всъщност тази сутрин — тя ми се обади с молба да прибавя малко царевично олио към храната на Абигейл. Така се казва кобилата й. Обикновено Джой я храни, но напоследък двамата с Карл имат проблеми и аз й предложих да поема изцяло грижите за Абигейл, докато нещата се оправят.
— Какви проблеми? — попита Сонора.
Уорд неохотно отвърна:
— Финансови. Карл е строителен предприемач. Един от основните му клиенти се разори и Карл не получи парите, които въпросният човек му дължеше. Семейството им имаше и някои допълнителни разходи покрай бебето. Изведнъж сякаш всичко тръгна на зле за тях. Знаете, подобни неща се случват. Карл и Джой са добри… Моля ви, кажете какво се е случило.
— Господин Уорд, трябва да ви съобщя, че с племенницата ви се е случило нещо ужасно.