— И той ви каза за костилките, така ли?
— Да. И ако не се е втурнал право при вас, за да ви съобщи за откритието си, то е, защото е искал да бъде напълно сигурен.
Сонора долови необяснима тъга в гласа му — едва ли щеше да обърне внимание, ако разговорът се беше провел да речем… ден по-рано.
— Не искам да ви губя времето, детектив Блеър. Разполагам с информация, която може би ще ви бъде от полза.
Невероятно! Сонора взе химикалката, която от изненада беше изпуснала.
— Става въпрос за човек, когото арестувах преди единайсет години. Направо беше луд по маслините. Истински маниак. Където и да отидеше, носеше буркан с маслини. Плюеше костилките върху жертвите си. Чух, че лежи в затвора „Ла Гранде“, но миналия май са го освободили. Стори ми се, че е малко вероятно да се срещнат двама престъпници с подобно „хоби“.
— Да, наистина е невероятно. Спомняте ли си името на този човек?
— Ланкастър Аруба. Викаха му Аруба Дългуча. Хладнокръвен убиец, немного умен наистина, но пък изключително опасен, ако някой го предизвика. Представете си Слингблейд в „Портокал с часовников механизъм“. Спомняте ли си…
— Да, спомням си филма.
— Хм, ако се съди по гласа ви, не сте толкова възрастна.
— Синът ми взе касетата с филма от видеотеката.
— Ясно. Но да не се отклоняваме от темата. Дългуча не се занимаваше с нападения над семейства в домовете им. Той е прекалено нервен, недостатъчно организиран, за да планира убийство и да приведе плана си в изпълнение. Живее в друг свят, повярвайте ми. Започнал „кариерата“ си като изнасилвач и крадец-кокошкар. По времето, когато аз се занимавах с него, беше претърпял забележителна промяна. Независимо за какво го наемаха, той винаги приключваше поредното престъпление с убийство. Трудно е да бъде контролиран, след като веднъж е бил изпуснат.
— Аруба Дългуча — повтори Сонора и се приближи до компютъра.
— Има сестра, която живее в Кентъки близо до градче на име… Да му се не види, как се казваше… Аха, спомних си — Версай. Адресът й сигурно фигурира в досието му.
— Още ли живее там?
— Един господ знае. В днешно време хората непрекъснато сменят местожителството си.
Сонора се поколеба, питайки се дали не му се е сторила неблагодарна.
— Господин Ван Оуен, благодаря за съдействието.
— Наричайте ме Джак. И предайте на Крик много поздрави от мен.
— Разбира се.
— Благодаря, че ме изслушахте. Желая ви късмет, детектив Блеър. — Той затвори телефона.
Благодари й, че го е изслушала! Та той й беше посочил следа, която щеше да улесни разследването! Беше много любезно, че потърси направо нея, вместо да използва Крик за посредник. Ненапразно този човек беше легендарен сред полицейските служители.
Въведе в компютъра името на престъпника. Адресът на сестра му се появи на екрана. Олд Франкфорт Пайк, Версай, Кентъки.
— Хей, Сам! — провикна се. — Да си чувал за град в Кентъки на име Версай? Не е ли мястото, където сте родени двамата с Луи Тринайсети?
Колегата й се почеса по врата:
— Луи Тринайсети не е роден във Версай.
— Така ли?
— Аха.
— Тогава къде е роден?
— Мисля, че някъде в Мичиган. Освен това произнасяш името погрешно. Местните казват „Версайлс“. Всяко друго произношение веднага ще те издаде, че не си оттам.
— Наистина не съм оттам.
— Градчето е близо до Лексингтън. Спомняш ли си Даниелс, той живееше там.
Сонора смръщи вежди:
— Разбира се, че си спомням. На около час път оттук е, нали?
— Ако ти шофираш — може би. Повечето нормални хора вземат разстоянието за час и половина.
— Защо казват „Версайлс“, а не „Версай“?
— Хората от Кентъки не желаят някакъв нахакан тип примерно от Охайо да им казва как да произнасят името „Версай“. И защо изобщо си губим времето с този разговор? — Той се приближи и надникна през рамото й. — Защо си изпълнила цялата страница с Д-та?
Сонора посочи към екрана на компютъра.
— Дългуча Аруба има сестра във Версай.
— Кой, по дяволите, е Дългуча Аруба?
— Да знаеш само какъв късмет извадихме! Няма да познаеш кой ми се обади току-що! Гледай да не припаднеш — самият Джак ван Оуен!
— Джак ван Оуен ли?
— Да.
— Бившият партньор на сержант Крик ли?
— Да, това, което ми…