Изми лицето и зъбите си и си облече бяла риза, която й стигаше до коленете. Любимата й „пижама“. Тази вечер заслужаваше да си достави поне това удоволствие.
Помисли си, че е глупаво да има любима риза за спане. Със сигурност животът предлагаше много повече от това „удоволствие“. Например любим, с когото да прекарва нощите…
Отвори прозореца. Клампет безшумно се приближи и облегна муцуна на перваза. Сонора знаеше, че кучето отказва да спи до нея, когато прозорецът е отворен. Тази нощ леглото беше изцяло на нейно разположение.
Изключи осветлението, сви се на кълбо и се сгуши под завивките. Студеният вятър нахлуваше през прозореца заедно с какофония от звуци — вой на сирената на преминаващ влак, придружен с ритмичния тропот на товарните вагони по ръждясалите релси.
Звуците й напомниха за друга нощ, подобна на тази. Стори й се, че отново долавя миризмата на дъжд, лая на хрътки, надушили следа, тропота на конски копита. През онази нощ издирваха изчезнало дете…
Запрати спомена в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. Отново чу воя на сирена, който неизменно събуждаше у нея желанието за нещо… Бог знае какво.
Затвори очи, опитвайки се да заспи, ала отново чу как Джой Стинет шепне: „Света Дево…“.
Най-сетне задряма, ала някакъв рязък звук я сепна. Отметна завивката, стана и тръгна на пръсти към всекидневната, като пътьом грабна заредения си револвер, който беше оставила на шкафа.
Клампет не изглеждаше разтревожен, това би трябвало да й подейства успокояващо, но тя все пак провери дали всички врати и прозорци са затворени.
Като застана пред стаите на децата, усети, че краката й треперят. Не отвори вратите, не надникна в спалните. Облегна гръб на стената и си помисли колко е хубаво, че децата са живи и че в момента спят спокойно, без да имат дори бегла представа за притесненията на майка си.
Внезапно краката й се подкосиха и тя бавно се отпусна на колене, сякаш някаква пружина в нея постепенно се развиваше.
Запита се как е възможно да прояви подобна слабост след толкова години служба в полицията. След всичко, което е видяла и направила. След безбройните случаи, когато търсеше пулса в леденостудени мъртвешки китки, газеше през локви от кръв, по парчета счупени стъкла и купища гилзи… Нима губеше почвата под краката си? И защо именно сега?
Клампет се сгуши до нея и я загледа с кротките си кафяви очи. Колко странен е този свят! Място, където съжителстваха безрезервната вярност и преданост, проявявани от животните, и смъртта в окървавения дом на семейство Стинет.
15
Сонора се събуди с мисълта за Франклин Уорд. Беше се свила на кълбо, трепереше от студ. Протегна се и погледна часовника на нощното шкафче. Пет и четирийсет и седем. Имаше уговорка със Сам да се срещнат в осем часа в къщата на семейство Стинет. Каза си, че ако набързо вземе душ и изпие кафето си, докато шофира, ще й остане достатъчно време да поговори със стареца, преди отново да отиде на местопрестъплението.
Сега, когато беше светло, много по-лесно откри пътя до дома на Уорд. Старата къща, боядисана в яркожълто, имаше особен чар и Сонора отново се почувства някак неловко, че именно на нея се е паднало задължението да съобщи лошата новина на обитателя на този красив дом.
Снощи, когато двамата със Сам посетиха стареца, само за миг бяха зърнали госпожа Кавано, чийто телефонен номер беше записан на лист, закачен на стената в кухнята. Сега тя посрещна Сонора на входа и я покани във всекидневната, където ухаеше на прясно сварено кафе и пържен бекон.
Госпожа Кавано (която настоя детективката да я нарича Бони), обяви, че в момента пече курабийки; тонът й беше на човек, чиито кулинарни умения винаги са били обект на възхищение. Фактът, че все още съществуват хора, които пекат курабийки за закуска, подейства някак успокояващо на Сонора.
Последва Бони Кавано и погледна към снимката в посребрена рамка, която Уорд й беше показал снощи — избеляла черно-бяла фотография на Франклин Уорд и брат му с униформи, очевидно беше отпреди Втората световна война, в която и двамата бяха взели участие.
По това време старецът трябва да е бил на… Сонора установи, че не си спомня годината, през която е избухнала Втората световна война.
Спря и едва устоя на желанието си да вземе снимката и да я разгледа по-отблизо. Франклин и брат му Емерсън бяха красиви лица от миналото — високи младежи с нови-новенички униформи, обезсмъртени от местния фотограф. Деца, отиващи на фронта. Бяха най-много две години по-големи от собствения й син…