— Донякъде.
— Заболява ме гърбът, когато почиствам подковите на Абигейл. Това е нещо, което Джой…
Сонора се досети накъде бие старецът и попита:
— Имате ли стъргало?
Уорд посочи червена пластмасова кутия с инструменти. Тя пъхна бележника в джоба на сакото си и взе стъргалото.
— Кобилата е чувствителна и своенравна, нали?
— За бога! Та вие имате арабски жребец. В сравнение с него тя е кротка като агънце.
Сонора изрови всичката кал и мръсотия, насъбрали се в предната лява подкова, и си помисли, че Сам би определил постъпката й като обвързваща.
17
Докато шофираше към Едрингтън Корт, Сонора подмина езерото. Забеляза, че тази сутрин патиците ги няма, и отпи с гримаса на отвращение от кафето, което си беше купила пътьом от „Макдоналдс“. Беше отвратително, независимо от голямото количество сметана, което беше добавила.
На тротоара се бяха събрали деца, които чакаха училищния автобус. От една къща тъкмо излизаше момченце на седем-осем години с черно-бели маратонки и шапка с надпис „Чикаго Булс“. То тръгна по тротоара, понесло огромен аквариум. От къщата излезе пълна жена с тъмносини къси панталони. Тя заключи входната врата, избърза пред момчето и отвори задната врата на червената „Хонда“, паркирана на алеята.
Детето напомни на Сонора за Тим отпреди няколко години. Господи, колко бързо беше пораснал синът й! Внезапно и съвсем безпричинно й се доплака. Или не си беше доспала, или полудяваше.
Тя, която обикновено объркваше посоките дори към собствения си дом, сега без проблеми намери къщата на Стинет. Каменната постройка излъчваше празнота — някогашният щастлив дом сега се беше превърнал в местопрестъпление. Сонора с облекчение забеляза патрулната кола, паркирана пред входа. Сам седеше зад волана. Спря до него. „Сатурн“-ът на семейство Стинет беше все така на алеята до къщата. Другата кола беше откарана за обстоен оглед — твърде вероятно беше в нея да се открият някакви следи, водещи към разкриване на престъплението.
— Закъсня — отбеляза Сам и й подаде чаша кафе — мока с шоколад и аромат на бадеми, но без сметана. Точно по вкуса й.
Колегата й се облегна на вратата на колата и отпи от своята чаша. Той обичаше силно италианско еспресо и сега сигурно пиеше именно такова, ако беше успял да намери някъде от него, разбира се. Изглеждаше уморен, но от него се излъчваше свеж дъх на сапун. Усмихна й се и промърмори:
— Успа се, нали?
Сонора опита кафето си и отвърна:
— Обзалагам се, че си тук от пет минути, не повече.
Тръгна към входа на къщата. Не обвиняваше Сам, че я чака отвън. Самата тя не би се осмелила да влезе без него. Той вървеше плътно до нея.
— Пет минути ли? Кой ти каза?
— Досетих се. Кафето още е горещо.
Сам подсвирна.
— Страхотен детективски нюх имаш! Някога…
— … мислила ли си да започнеш работа към полицията? — довърши вместо него. Случваше им се често единият да довършва мисълта на другия. — Може би… Когато се откажа от екзотичните танци.
Тя махна от вратата лепенката с печата и отключи. Погледна към цветната леха. Три нарциса лежаха прекършени на земята. Вероятно ги бяха стъпкали при изнасянето на труповете.
Влезе във всекидневната и изчака Сам. Вътре беше прекалено топло и задушно. В стаята беше надвиснала някаква тежест — като че ли стените бяха просмукали от емоции. Отиде до телефона и включи секретаря. Предишната вечер го бяха проверили — беше подозрително „чист“. Апаратът можеше да запамети шейсет и пет имена и номера, но не беше записано нищо. От предишната вечер до този момент секретарят беше приел няколко телефонни обаждания. Едното беше от Франклин Уорд — когато Сам и Сонора го бяха посетили и го бяха накарали да позвъни на племенницата си. Останалите петима не бяха оставили съобщения. Имаше обаче две обаждания от „Американ Експрес“ и „Стар Банк Виза“ — бяха оставили телефони, на които семейство Стинет да се свърже с някого от служителите им.
Сонора погледна към Сам.
— Отбих се при господин Уорд.
— Ходила си при стареца ли? Как реагираха при вида на ченге, цъфнало на прага им в ранни зори?
— Почерпиха ме с курабии.
— Някои хора са родени с късмет. Добра ли се до нещо?
— Не съм сигурна. Семейството е имало сериозни материални затруднения.
— Мислиш ли? — промърмори той и посочи телефонния секретар.