Печална история.
Но и това беше част от работата й.
— Сонора? Добре ли си?
Не беше нормално двамата със Сам да мълчат. Тя изпитателно го изгледа. Питаше се дали отново се е скарал с жена си, или просто е изморен.
— Сам, често ли сънуваш?
Той я изгледа недоумяващо:
— Дали сънувам?
— Да.
Не се изненада, нито се смути от въпроса й — сигурен знак, че двамата работят заедно от дълго време.
— Само когато съм ял пица, гарнирана с люта чушка. Или пък когато са ми сервирали чили.
— Чилито те кара да сънуваш?
— То, както и някои други неща. — Колата навлезе в новопостроен жилищен квартал и подмина малко езеро. — Вече сме в Олдън.
Сонора усети, че я обзема познатото чувство на свръхнапрегнатост, породено от интуицията й на ченге.
— Много е хубаво тук — промърмори.
Сам кимна:
— Един мой братовчед живее през две преки.
— Наистина ли? — равнодушно попита Сонора.
— Не, измислям си.
— Както си измисли и братовчеда, нали?
— Наистина имам братовчед, но живее в Канаста. — Той отмести крак от спирачката и колата намали скоростта си. Пет патици прекосиха шосето и нагазиха в езерцето. Досега не беше обръщала внимание как опъват шиите си тези птици, когато прескачат бордюра.
Колегата й отмести очи към огледалото за обратно виждане и включи ляв мигач:
— Познаваш ли този район?
— Не.
— Е, сега ще го опознаеш.
Светлината на халогенните улични лампи очертаваше призрачни ореоли около дърветата, белите бордюри и наскоро боядисаните къщи.
От три дни температурата се бе повишила, хубавото време създаваше илюзията, че зимата безвъзвратно е отминала. Хората бяха наизлезли от къщите. Мъж с широк зелен панталон разхождаше кучето си, до него някаква жена буташе тъмносиня бебешка количка. Тревната площ пред къщата на ъгъла беше окосена наскоро, тротоарът беше покрит с ароматна трева. Лампата над входната врата беше включена, въпреки че все още беше светло. Три деца по джинси и тънки пуловери се търкаляха по затревеното хълмче. Захладняваше, на сутринта тримата палавници щяха да се събудят със зачервени гърла.
Сам зави надясно и гледката се промени. Къщите бяха по-малки, но с красиви и добре поддържани градинки отпред, дърветата — по-големи и хвърляха дебели сенки. Колите бяха сравнително нови, предимно американски марки.
Изглежда, някой се беше обадил на пожарната. Множество обитатели на квартала се бяха отправили към местопроизшествието, някои от тях водеха и децата си. Явно бяха чули, че нещо се е случило, и бързаха да задоволят любопитството си, без да имат представа какво точно ще видят.
До пожарната бяха паркирани две линейки. Сигналните лампи на покривите им бяха включени. Хората от медицинските екипи стояха на групички, пушеха и напрегнато разговаряха.
— Няма оцелели — предсказа Сонора.
4
Къщата се намираше в края на задънена улица — „Едрингтън Корт“ №436. Тревата не беше окосена, но въпреки това моравата не изглеждаше занемарена. Можеше да почака още една седмица, освен ако не се изсипеха проливни дъждове.
Сонора спря в началото на алеята, водеща към къщата. Не обръщаше внимание на тълпата наоколо, нито на пожарните коли и на мъжете в сини униформи. Погледът й изпитателно се спря върху двете коли, паркирани отпред: един доста очукан стар „Сатурн“ и кафеникав „Крайслер“.
Погледна назад към трите патрулни коли, изтеглени встрани, за да не препречват пътя на линейките. Униформените полицаи не допускаха никого да прекоси тротоара, а гласовете им звучаха любезно, но твърдо.
Сонора бавно тръгна към къщата — беше толкова съсредоточена, че сякаш се изолира от всичко наоколо. Чуваше шумовете като че ли отдалеч, движеше се с методична прецизност като водолаз, пристъпващ по морското дъно. Винаги работеше по този начин, който бе съвършено чужд на иначе експанзивната й натура. Концентрацията й беше пълна. Спря до пощенската кутия — флагчето беше вдигнато, което означаваше, че има поща. Името на семейство Стинет беше изписано с бяла боя върху черния капак, а под него беше залепен стикер на червена птица с жълта човка.