— Може би в крайна сметка наистина се е намесил ангел.
— Само си представи как отивам при Крик и му поднасям обяснението за намесата на свръхестествени сили. — Сонора пусна червилото в чантата и оправи вратовръзката си.
— По тона ти усещам, че имаш нужда от съвет.
— Имам нещо наум… е, този поне не е женен.
— Значи имаш малко здрав разум.
— Става въпрос за Грубер.
— Грубер ли? Не предполагах, че си толкова глупава!
— Ще те помоля да не произнасяш името му така, сякаш в обувката ти е влязло камъче! — Сандърс прокара пръсти по ръба на мивката. — Не намираш ли, че е доста привлекателен?
Сонора дълбоко си пое дъх:
— Напротив, намирам го. Както и повечето жени в Синсинати и по цялото Източно крайбрежие, ако разбираш какво искам да кажа.
— Престани! Поканил ме е само на вечеря.
— Нищо ново под слънцето. За бога, Сандърс! Та той ти е партньор! Защо искаш да излезеш на вечеря с него? Храните се заедно през цялото време! — Тя погледна в огледалото и зърна отражението на колежката си. — Спа ли вече с него?
— Не.
За Сонора това означаваше „да“.
— Слушай, Сандърс, този човек е твой партньор. Виждаш го всеки ден, работиш с него. Нима очакваш нещо добро от подобна връзка?
— Наистина го харесвам, Сонора.
— Да, скъпа, и той също те харесва.
— Мислиш ли?
— Само не започвай отново! Все пак е някакъв прогрес, и ти добре го знаеш. Поне ще се забавляваш, преди да стигнете до неизбежната раздяла. — Не че Сандърс не го знаеше. Напротив.
— Чакай малко! Да не намекваш, че не си спала със Сам?
— Разбира се, че не съм — излъга Сонора. — Извинявай, но наистина трябва да вървя. — Изскочи от тоалетната и налетя право на Сам.
Той я хвана за лакътя.
— Не спирай, малката. Току-що открих домашния адрес и местоработата на някой си Бартън Кинкъл, близък сподвижник и далечен роднина на Дългуча Аруба.
— Защо не и адреса на самия Аруба?
— Защото нямах късмет.
— Те наистина ли са роднини?
— Така поне ми казаха. Изглежда, в това семейство си падат по странните имена. Обадих се… Това не е ли червено?
— Кое? За червилото ми ли говориш? — Тя тръгна с него по коридора. — Не ти ли харесва?
Сам спря и отстъпи. Наклони глава и промърмори:
— Дай ми малко време да свикна с този цвят. Но определено ми харесва повече от яркорозовото, което обикновено носиш.
— Да съм те питала…
— Та както казах, обадих се на колегите от Лексингтън, щата Кентъки. Разговарях с някоя си Мей Ягамочи. Ще отиде до къщата на сестра му, чиято фамилия също е Кинкъл, можеш ли да си представиш? Ще потърси следи от джипа или някакви други улики. Провери в компютъра. Оказа се, че адресът е в техния район.
— Как ти се стори колежката?
— Развълнувана. Трябва да й е скучно. Изглежда, нямат много работа.
— Какъв шок за тях!
— Предлагам първо да огледаме апартамента на Кинкъл, да си купим пътьом нещо за хапване и после да посетим местоработата му.
Сонора преметна чантата си през рамо.
— Къде е тази месторабота?
— Мотел „Хампстед Ин“. Някъде в Монтгомъри.
— Някъде в Монтгомъри? Къде точно? Дотам са поне петдесет километра!
— Тръгваме по магистралата и завиваме на изход номер седем. — Сам натисна бутона на асансьора.
— О, да! Там, където изходите са номерирани шест, осем и седем, нали?
— Предполагам, че това шосе е истински ад за хората, които не живеят в Синсинати.
Вратата на асансьора се отвори. Сам се качи и изпитателно погледна партньорката си. Сонора въздъхна и го последва. Боже, как мразеше тези асансьори!
— Сам, нека първо да обядваме. Гладна съм.
— О, стига, моля те! Огледът на апартамента няма да ни отнеме много време.
— Освен ако Дългуча не е там. В такъв случай може да започне престрелка или нещо от този род.
— По-добре е да те прострелят, когато стомахът ти е празен, Сонора.
21
Сам паркира колата до четириетажната тухлена сграда.
— Първа спирка — „Хотелът на разбитите сърца“!
— Какво означава това?
— Това е мястото, където всеки разведен мъж отсяда, след като се раздели с жена си. Евтино е, близо до центъра. Може да се отиде пеша до близките барове, „Макдоналдс“ и обществената пералня. Инсталирани са машина за напитки и игрални автомати.