— Объркали сме апартамента — каза тя.
— Добре.
— Извинете — промърмори Сам, но непознатият вече беше затръшнал вратата.
Сонора поклати глава:
— Не каза нито дума за оръжията.
— Други неща му се въртят в главата.
Сам я поведе към номер осем. Беше ред на Сонора да почука. Никой не отвори. Почакаха, ослушвайки се. Никакъв отговор.
— Добре! — доволно възкликна Сам. — Свършихме си работата.
— Гладна съм.
— Наблизо има „Макдоналдс“. Можем да отидем и пеш.
— А, не! Повдига ми се от техните хамбургери!
— Добре, де. Ще хапнем нещо друго.
22
Паркингът пред хотела беше асфалтиран наскоро и почти празен. Сонора се настани на предната седалка на служебната кола, извади парчето месо от сандвича си и го върна в омазнения кафеникав пакет.
— Хей, пържените ми картофи са вътре! — извика възмутено Сам.
— Едва ли ще възразят. — Тя отхапа от хамбургера си, посегна към картофите и отпи глътка кола. Нямаше нищо по-хубаво на този свят от глътка ледена кока-кола.
Той избърса майонезата около устата й.
— Защо го направи?
— Кое?
— Защо изхвърли месото?
— Остана още едно парче. Не искам две.
— Трябваше да си поръчаш малък хамбургер.
— Да, но вкусът му е съвсем различен от този на големите. Ето ти картофите, Сам. Мислиш ли, че Грубер спи със Сандърс?
Сам тъкмо напъхваше цяла шепа пържени картофи в устата си и за малко да се задави.
— Откъде ти хрумна?
— Хайде, кажи ми какво мислиш. Ще се задавиш, ако продължаваш да се тъпчеш така.
— По този начин усещам вкуса им по-добре. Същото е, когато ядеш пуканки — трябва да налапаш наведнъж възможно най-много.
— Много е приятно човек да гледа как храната пада от устата ти.
— О, да. Нощем не мога да спя от притеснение дали изглеждам добре, когато се храня.
Той заигра със сламката, подаваща се от чашата на Сонора, и посочи червения отпечатък в горната част.
— Реших, че новото ти червило ми харесва. Изглежда… секси.
— Знаеш ли кой е най-големият проблем с Аруба?
— Вероятно не харесваш прическата му.
— Едно на ръка. Но просто не мога да направя връзката. Как така човек като Дългуча Аруба се е озовал в дома на семейство Стинет?
— И аз си задавах същия въпрос.
— До какъв отговор стигна?
— Никакъв.
— А по въпроса за Сандърс и Грубер?
Сам задъвка замислено, после избърса устата си със салфетка.
— Да кажем, че са спали заедно един-два пъти. И ние сме го правили.
— Сам!
— Това е самата истина, нали?
— Беше преди много време и не виждам защо трябва да го споменаваш.
— Да, но фактът си е факт.
— Добре.
— Няма да го забравя.
— Добре! — натърти тя.
Той й се усмихна накриво. Вероятно целеше да изглежда секси. Сонора му предложи остатъка от пържените картофи.
— Как ти се стори Ван Оуен?
— Приятно е да се срещнеш с жива легенда.
— Той те харесва.
— Не е вярно.
— Вярно е. — Хвана я за ръката и поднесе китката й към устните си. — Какъв каза, че е парфюмът ти?
— Такъв, какъвто най-добре подхожда на твоя вкус, Сам: смесен аромат от пържени картофи, мазнина и йодирана сол.
— Престани! Описанието ми действа възбуждащо.
— Още ли ще се тъпчеш?
— Не, приключих.
— Не може да бъде!
— Но е така.
— Тогава да потегляме.
— Разбира се. Само че отново начерви устните си — изяла си червилото.
23
Мотелът „Хампстед Ин“, където работеше Кинкъл, сякаш беше създаден за хора в командировка, разполагащи с ограничени средства. Във фоайето се усещаше натрапчива миризма на дезинфектант и престояло кафе, протритият мокет беше мръсно бежов. Сонора разсеяно се запита как е възможно някой да е избрал мокет с този цвят при обзавеждането на хотела. В коридора, застлан с линолеум, имаше хладилник със замразени храни и сладолед, автомат за кока-кола със светеща оранжева лампичка, вестникарска стойка с няколко списания и оскъдна колекция булевардни романи. До микровълновата печка бяха подредени малки пакетчета с най-необходимите лекарства и тоалетни принадлежности за пътуване.