Срещу регистратурата бяха разположени няколко кръгли масички, изгорени от цигари, върху които бяха поставени алуминиеви пепелници. Телевизорът с голям екран предсказуемо беше включен на Си Ен Ен, от автомата за кафе се носеше аромат, от който на Сонора внезапно й се прииска да хапне топъл кроасан. На поставката за вестници мястото на „Ю Ес Ей Тудей“ беше празно, мъдреха се само по няколко броя на „Инкуайърър“ и „Поуст“.
Служителят на рецепцията, издокаран с жълта риза и кафява вратовръзка, се надвесваше над слабичка жена, седнала пред компютъра. Черната й накъдрена коса се спускаше до раменете, пръстите й с дълги нокти несръчно чаткаха по клавиатурата. Сам сложи на плота служебната си карта:
— Бихте ли повикали управителя, когато ви остане малко свободно време?
Сонора би пропуснала онази част със „свободното време“, но Сам беше южняк и любезността му беше вродена. „Погрешно възпитание“ — отбеляза наум тя.
Непознатият се поизправи и опря корем на плота. Беше започнал да оплешивява, но малкото останала коса беше дълга до раменете. Приличаше на прословутия мечок от анимационните филмчета, но без добродушната усмивка.
— Аз съм управителят. — На табелката, закачена на ризата му, беше написано името Джим Крески.
Тъкмо се представи, към рецепцията приближи човек с широк панталон, бяла риза и спортно сако. Облакъти се на плота и почти изблъска Сонора от мястото й.
— Извинете, да знаете наблизо заведение, в което предлагат капучино?
— Във „Винсънтс“ — осведоми го тя. — Надолу по улицата. Там сервират най-хубавото капучино в целия град.
Момичето зад компютъра озадачено я изгледа.
— На какво разстояние е от тук? — настоя мъжът.
— Можете да стигнете дотам и пеш.
— Благодаря! — Той удари с длан по плота и се запъти към изхода.
Сонора се обърна към управителя:
— Може ли да поговорим насаме?
Крески направи няколко танцови стъпки и излезе иззад плота. Поведе детективите към дъното на фоайето и ги настани на една от големите правоъгълни маси.
— Ще пиете ли по едно кафе?
Тя поклати отрицателно глава.
— Не, благодаря — отвърна Сам. — Господин Крески, тук сме във връзка с един от вашите служители — Бартън Кинкъл.
— О, Барти ли? — Очите му не се откъсваха от екрана на телевизора зад гърбовете им.
Сонора се приведе напред:
— Господин Крески, нека да си разменим местата.
— О, добре.
Сонора хвърли поглед към Сам, докато се преместваше на мястото на управителя. Забеляза, че партньорът й едва сдържаше смеха си. Тя се настани удобно на стола на Крески и се облакъти на масата.
— Така е по-добре.
— Какво се е случило? — попита управителят.
— Очакваме вие да ни кажете — отговори Сам.
— Нали вие сте от полицията?!
— Да, наясно сме с този факт. — Сонора се облегна назад и преметна крак върху крак. — Кога за последен път видяхте Барти?
— Беше на работа в неделя. Почиваше в понеделник. Трябваше да дойде снощи, но не се появи.
Сам наблюдаваше управителя с поглед, в който се четеше отегчение.
— Обадил ли се е, че не се чувства добре или нещо от този род?
Крески поклати глава:
— Нито се е обаждал, нито се е мяркал.
Сам извади от джоба си снимката на Аруба:
— Да сте забелязвали Барти да разговаря с този човек?
Крески смръщи вежди, наведе се и се втренчи в снимката.
— Можете да я вземете — подхвърли Сонора.
Той се подчини. Тя следеше внимателно изражението му и разбра, че управителят е разпознал Аруба.
— Да, виждал съм този мъж. Два пъти. Да ви кажа честно, от вида му ме побиват тръпки.
— Защо? — попита Сам.
Крески направи гримаса:
— Трудно е да се обясни. Нещо неопределено… Сякаш не е наред с главата. Винаги говори несвързано. Оставя впечатление, че е параноик. Един ден например се втренчи в мен, но сякаш не ме виждаше, ако разбирате какво искам да кажа, и заяви, че индианците от племето арапахо притежават всички мотели от веригата „Холидей Ин“, но са подставени лица… За бога, не си спомням останалото!
Детективите се спогледаха. Определено ставаше въпрос за техния човек.
Сонора прибра снимката.
— Не е ли ядял маслини, докато е говорел?