— Някой да е видял или чул нещо? — попита Сам.
Полицаят кимна:
— Следобед някаква кола спряла пред къщата. Стар „Шевролет Импала“ с четири врати, с грундиран десен калник, регистрационният номер е 8788.
— Информацията е прекалено точна — промърмори Сонора.
— Имахме късмет. — Младежът отново наведе глава към бележника. — На връщане от училище едно момче е забелязало колата.
— Видяло ли е някой непознат?
— Не си спомня. Но пък ни каза, че семейството е имало още една кола — бял джип чероки, модел деветдесет и седма година, който е изчезнал.
— Обявихте ли го за национално издирване? — попита Сам.
— Да, сър — кимна младежът.
Сам приятелски го потупа по рамото и влезе в къщата. Сонора погледна нарцисите, сетне го последва. Колегата й внезапно спря на прага на всекидневната и тя буквално заби нос в гърба му.
— Мили боже! — промълви Сам.
Сонора никога нямаше да забрави начина, по който той произнесе тези две думи! Мили боже!
5
Бяха убили кучето с два куршума в плешката и корема, стените бяха изпръскани с кръвта му. Трупът на Карл Стинет беше привързан към дървен стол, който беше преобърнат. Очевидно мъжът бе оказал ожесточена съпротива.
Столът с възглавничка на бели и червени карета вероятно беше донесен от кухнята. Единият крак беше разцепен. „От куршум“ — мислено отбеляза Сонора. Китките на мъжа бяха здраво завързани с шнур, напоен с кръвта му.
Тя отново се втренчи в кучето. Очевидно първият куршум беше попаднал в плешката му. Ако се съди по кървавите следи по стените, раненото животно беше тичало из стаята. Запита се дали кръвта е само от домашния любимец на семейство Стинет.
В съзнанието й изникна старият Клампет — верен страж на семейството й, чиито очи бяха интелигентни като на човек. Побиха я тръпки и тя побърза да се отърси от мислите си.
Огледа се, като по навик забелязваше всяка подробност.
Обстановката беше приятна. Къщата беше по-чиста от повечето домове, в които беше влизала. По-точно, сигурно е била чиста при нормални обстоятелства. В момента обстоятелствата не бяха нормални.
Библиотеката беше вградена в стената. Полиците, боядисани в бяло, бяха изпръскани с капчици кръв и с нещо по-тъмно, може би кафе. На един от рафтовете до разпилени парчета стъкло имаше нещо, което приличаше на дъно на кана. Кафеникава течност се беше просмукала в том седми от Световната енциклопедия и в няколко оръфани броя на списание „Сайънтифик Американ“. На пода се въргаляше скъсан на две справочник по градинарство.
Видеото и телевизорът работеха, но звукът беше изключен. Върху телевизионния приемник беше оставена отворена кутия от видеокасета. „Уолис и Громит — разменените панталони“, гласеше надписът на обложката, на която беше нарисувано усмихнато куче.
Светлобежовият мокет беше съвсем нов. В каталозите, които Сонора прелистваше, когато желанието й да смени мокета вкъщи я подтикваше да се занимава с тази нетипична за нея дейност, наричаха светлобежовия цвят „ирландски лен“.
Забеляза, че завесите са провиснали. Очевидно шнурът с копринени златисти пискюли, с който беше завързана жертвата, е бил свален именно от там. Много смело! Убийците дори не бяха донесли въже.
Пристъпи към трупа на мъжа. Сам тъкмо повдигаше завързаните му ръце. Върху лявата китка се виждаше светла ивица, контрастираща с потъмнялата от слънцето кожа. Това подсказа на Сонора, че човекът е прекарвал доста време на открито и че часовникът му е бил откраднат.
Беше трудно да се предположи как е изглеждал мъжът, защото лицето му беше обезобразено от силни удари, но вероятно е бил красив. Тънкият му памучен панталон беше изцапан с кръв, яката на ризата беше разкопчана на мястото, на което куршумът беше пронизал смъртоносно адамовата ябълка. Как ли е изглеждал този човек? Трябваше да разгледа албумите със семейните снимки.
Лявото му око и носът му бяха подпухнали. Върху ризата имаше следи от повръщано. Едното му око беше отворено и налято с кръв. Друг куршум беше пронизал дясното му бедро и беше разцепил крака на стола.
— Липсват часовникът и портфейлът — отбеляза Сам, пребърквайки джобовете.
Сонора клекна до трупа:
— Сам, имаш ли пинсети или нещо подобно?
Той повдигна вежди и жестът му я подразни.
— Моля те, не го прави.
— Да не правя кое? — Подаде й клещи за фина работа.