— Не си повдигай веждите така, когато ме гледаш.
— И защо не?
— Защото не ми харесва. Ето, виж това.
— Какво е?
— Не знам, затова искам да го погледнеш. Прилича на камъче — открих същото в пощенската кутия, а сега и в косата на убития.
Сам огледа камъчето и с помощта на щипците го пусна в плик за веществени доказателства.
— Е, какво мислиш? — попита Сонора.
— За бога, нямам дори бегла представа! Ще го изпратим в лабораторията за анализ. Вероятно е най-обикновено камъче.
— Казах ти, че открих същото в пощенската кутия. Забрави ли?
— Камъче ли?
— Да, също като това. Струва ми се странно.
Той приклекна и намръщено я изгледа:
— Не се задълбочавай толкова в някакви си камъчета, Сонора. Обърни внимание на по-важните подробности, които още никой не е забелязал.
— Така ли мислиш?
Отвън се разнесоха гласове и забързани стъпки. Криминалистите бяха пристигнали. Сам се изправи, а тя отново погледна кучето — изведнъж забеляза нещо синьо зад дивана. Не си направи труда да се изправи, а пропълзя по мокета… и видя детско юмруче, подаващо се от ръкава на синя дрешка. Зад дивана лежеше свито на кълбо момченце на около две-три годинки. Очите му бяха полуотворени като на човек, изпаднал в кома. По страните му личаха следи от отдавна засъхнали сълзи. Сонора докосна порцелановобялата кожа в основата на шията, за да провери пулса. Вратът на детето беше счупен. Бърза смърт.
— Момченцето е зад дивана — промълви. Погледна стената, изпръскана с кръвта на кучето. Под гащеризона на детето изпъкваше плътната материя на памперса. Детето беше още малко за велосипедчето. Може би някой го беше подарил на семейство Стинет и те го бяха извадили от гаража, понеже времето беше започнало да се затопля.
— Смъртта е настъпила бързо. Вратът е счупен. — Това нейният глас ли беше? Нима тази жена, говореща с професионален тон, беше самата тя? Изправи се, но краката й се подкосиха.
— Открих кървава следа към хола — каза Сам.
— От бащата ли е?
— Какво?
— Следата от бащата ли тръгва?
— Не. Ето виж — идва от хола, спира тук, пред телевизора, после продължава към кухнята.
— „Уолис и Громит“ — изрече на глас Сонора, следвайки колегата си по коридора, водещ към хола.
Нещо изпращя под краката й и тя се вцепени. Стомахът й се сви. Сам насочи фенерчето си към пода. Гумен хамбургер.
— Играчка за кучета — отбеляза тя.
Вратата на банята беше открехната, през процепа се процеждаше тънка ивица светлина. Кървавата следа се прехвърляше върху покрития с теракот под на банята. Сам пристъпи напред.
— Отмести се — прошепна Сонора.
Завесата на ваната, изцапана с кръв, беше изтръгната от небесносините халки и беше захвърлена на топка в ъгъла. Тя предпазливо се огледа, но не видя нищо необичайно, освен завесата.
По външната страна на тоалетната чиния също личаха следи от кръв. Зад казанчето беше напъхана зелена хавлиена кърпа, напоена с кръв. Върху нея се мъдреше яркорозова обувка за тенис, връзките бяха пристегнати на фльонга. Сам коленичи и внимателно огледа пода.
— Зъб! Изглежда, някой е получил удар с юмрук в лицето. А, ето и дълъг кичур кестенява коса.
— Ще го впишеш в описа на веществените доказателства, нали? — промърмори тя и тръгна към хола. Пътьом надникна през отворената врата вдясно.
Легло с балдахин и розова кувертюра. Дрехи, подредени прилежно на равни купчинки, сякаш някой беше сортирал прането. Тя влезе и спря в средата на стаята. За секунда погледът й се задържа върху снимка на момиче в розово-бяла рамка, закачена на стената. Лицето на момичето беше красиво, все още запазило детското си изражение. Лицето на девойката, която в момента лежеше върху обточената с къдрички кувертюра, с ръце, скръстени на гърдите. Ножът беше оставил зигзагообразна тъмна следа на шията й. На едното й стъпало се виждаше розова обувка, другото беше обуто в бял, свлечен чорап. Бледорозовият й пуловер беше разкъсан на рамото, отдолу се виждаше бежовата презрамка на сутиена. Джинсите й бяха здраво пристегнати към кръста с тънък кожен колан.
Сонора докосна деликатното безжизнено лице на момичето. Под челюстта личаха следи от удари. Ръцете на жертвата не бяха завързани. Трупът сякаш беше положен на леглото от любящи ръце.
Състрадателен или разкаял се убиец? Ала никой не беше изпитал съжаление към момченцето и мъжа във всекидневната. Може би на убиеца не му е останало време? И все пак нещо не се връзваше — куршуми и хладно бездушие за жертвите от всекидневната, и нож и състрадание към момичето в спалнята…